Сергей Лукяненко - Дневен патрул

— Товае само вероятност… — прошепна Светлана.

— Разбира се, няма Съдба — и за съжаление, и за щастие. Но можеш да ми вярваш, че старият, уморен маг ще направи всичко възможно, за да я въплъти в живота.

— По-добре да бях останала човек… — прошепна Светлана. — По-добре…

— А ти виждала ли си наскоро икони? — попита Хесер. — Погледни Мария в очите и си помисли защо те винаги са тъжни?

В стаята беше много тихо.

— Вече ви казах повече, отколкото имах право. — Хесер виновно разпери ръце и на Антон за пръв път му се стори, че той изобщо не играе. — Казах ви го, като с единия крак престъпих границата на допустимото. Вие решавате. Помислете си кой е фигура в тази игра и кой е… разумна личност, способна да превъзмогне измислените обиди!

— Измислени ли? — с горчивина попита Светлана.

— Когато са ти обяснявали, че трябва да си миеш ръчичките след играта в пясъка, или са те карали да си вържеш панделка на плитчицата — това също е било посегателство срещу съдбата ти — каза Хесер. — И според мен — обосновано.

— Вие не сте ми баща, Борис Игнатиевич! — каза Светлана.

— Да. Разбира се. Но за мен всички вие сте мои деца… — Хесер въздъхна. — Ще ви почакам в хола… по-точно ние с Алишер ще ви почакаме. Ако поискате, елате.

Той излезе, а девоната го последва като сянка. Пръв заговори Игор:

— Най-обидното е, че за някои неща той е прав.

— Ако на теб ти бяха казали, че ти си длъжен да родиш месия, щях да те питам кой е прав! — рязко отвърна Светлана.

— Мен това съвсем би ме… затруднило… — смутено призна Игор.

Антон се усмихна пръв. Погледна Светлана и каза:

— Слушай… аз си спомням как се възмущаваше колко е несправедлива съдбата — че децата на Различните най-често са обикновени хора…

— Ама аз се възмущавах абстрактно… — Светлана плесна с ръце. — Момчета, при вас тук май е задимено…

Игор мълчаливо й подаде цигара.

— Защо всичко се прави така, зад гърба? — жално попита Светлана, запалвайки цигарата. — Пък и каква… майка на месия става от мен? При това на месия от женски пол!

— Е, месия е просто подходящият термин — каза Игор. — Отпусни се.

— Аз не съм девственица! — мрачно съобщи Светлана. — И изобщо… не се смятам за образец на добродетелността…

— Не прави ненужни аналогии.

Странна работа, Игор сякаш се беше успокоил. Наистина. И даже се беше взел в ръце.

— Антоне, поне ти кажи нещо! — не издържа Светлана и го погледна. — Какво, всичко това не те ли засяга?

— Много се надявам, че ме засяга пряко — отвърна Антон. — И мисля, че сега трябва да отидем при Хесер. И на него сега не му е лесно — да седи и да чака.

— Той вече знае всичко… предварително… — Светлана се извърна.

— Не. Не знае. Ако ние наистина не сме пешки, не знае.

Слабо звъннаха струните на китарата. Игор, облегнат до стената, взе инструмента в ръце. Запя толкова тихо, че и на Светлана, и на Антон им се наложи да замълчат.

Игор свали китарата и внимателно я сложи на креслото. Така оставят музикалните инструменти, когато са сигурни, че ще се върнат след малко.

— Да тръгваме, а?

Едгар влезе в заседателната зала на Трибунала пръв от Тъмните. Както подобава. Едновременно с Антон, който влезе през отсрещната врата. Те учтиво сведоха глави за поздрав. Едгар не изпитваше лоши чувства към Светлия и разчиташе на същото от отсрещната страна.

Да, в сравнение с малката занемарена стаичка в МГУ тази зала впечатляваше! Европа си е Европа!

Каменни сводове — тежки, потискащи и едновременно с това създаващи усещането за защитеност и спокойствие. Обикновен метален полилей — но с двеста-триста свещи, и Едгар беше готов да се закълне, че те горят поне от век. Разправяха, че отделът на Инквизицията в Берн се е помещавал в ултрамодерна сграда. Пражкият отдел, тъкмо обратното, беше в древно здание.

Това му допадаше повече.

Кръглата зала бе разделена на две части: едната облицована със светъл мрамор, а другата — с тъмен. В тази нагледна простота, демонстрираща две Сили, имаше нещо хем наивно, хем възвишено. Малките писалища, предназначени за обвинителите, се намираха в центъра, около кръгла решетка, преграждаща тъмна дупка в пода.

Триъгълният клин от сив мрамор разсичаше залата почти до средата. Това беше мястото на Инквизиторите, които, то се знае, вече бяха тук. Седмина. Общо взето, Инквизицията не се смяташе за сила, равна на Патрулите, но сред тези седмината, както знаеше Едгар, се криеха двама Велики — Тъмен и Светъл. Като нищо Европейското бюро би могло да влезе в схватка с Хесер и Завулон, без да им отстъпва.