Стен Никълс - Орки

Залата буквално гъмжеше от демони.

В мига, когато поведе атаката срещу тях, в главата му отекна звук, който приличаше на триумфален акорд.

Слуагите въобще не очакваха да бъдат нападнати. Изглежда бяха заслепени и оглушени от близостта на звездите — положени на една маса в центъра на залата. Изсвистяха копия и пронизаха онези от чудовищата, които бяха увиснали от тавана като гигантски прилепи. Секирата на Страк се заби дълбоко в един сивкав, черупчест гръб, мечът на Койла отсече главата на слуага до него.

Едва сега демоните започнаха да оказват съпротива. Около дузина от тях се събраха в пространството между орките и масата със звездите. Телата им започнаха да се изменят и да се съоръжават с пипала и нокти. Един от слуагите дори се превърна в дракон, който въртеше огромната си глава с неописуем рев, разпръсквайки слюнка наоколо. Някои от оръженосците бяха повалени, други захвърлиха оръжията и притиснаха слепоочията си с ръце. Ала останалите продължаваха да се сражават храбро.

Най-сетне редовете на противника трепнаха и слуагите започнаха да отстъпват. Повечето от тях бяха покрити с рани, от които бликаше познатата черна и лепкава течност. По пода се въргаляха отрязаните им израстъци. Последните две оцелели чудовища бяха притиснати към отсрещната стена. Те предприеха отчаян опит да си пробият път до звездите, но Върколаците се нахвърлиха върху тях и ги подгониха към стълбището. Чудовищата побягнаха надолу и заедно с тях се стопи и нетърпимата болка в главите на орките. Върколаците се скупчиха в центъра на залата, все още невярващи, че са оцелели. Хаскеер понечи да вземе звездите от масата.

Но те бяха изчезнали. Както и Страк.

В разгара на боя Страк бе видял, че един слуаг прибира звездите и хуква към терасата отзад. Щом се озова отвън, чудовището започна да се катери по стената. Сега Страк, стиснал копие в ръка, тичаше нагоре по стълбите, надявайки се да го застигне.

Горе стълбището се разделяше на две. Щом вдигна глава, Страк зърна там слуага, който се спускаше по отсрещните стълби, на не повече от двайсетина крачки пред него. Страк замахна и метна с всички сили копието. Демонът падна като камък.

Беше ранен, но не и мъртъв. Протегна един от израстъците си към звездите, които бе изпуснал на стълбите. В този момент дотича Страк и в движение отсече пипалото му. Но слуагът не се предаваше. От тялото му се стрелна друг, подобен на жило израстък и се впи в рамото на капитана. Страк отстъпи бързо назад, притиснал раната си с ръка, докато демонът бързо губеше сили. Веднага щом чудовището издъхна, Страк сграбчи звездите и побягна.

Беше се спуснал до средата на стълбището, когато дочу шум от бой. Надвеси се през перилата и погледна надолу, опитвайки се да различи силуетите на сражаващите се. Почти веднага ги позна.

Пантеонисти.

Макар и попривикнал на внезапни обрати, Страк едва не се вцепени от изненада. Единствената успокояваща мисъл бе, че, каквото и да диреха тук, пантеонистите едва ли щяха да бъдат посрещнати с разтворени обятия от слуагите. Значи съюзници, макар и не задължително приятели. Оставаха им броени секунди, преди да достигнат разклонението на стълбището и да блокират всички изходи надолу. Страк пъхна звездите в куртката си, пое си дъх и се втурна по единственото незаето стълбище.

Като се стараеше да не обръща внимание на болката от раната, която макар и сериозна, не беше смъртоносна, той спря на следващата площадка и се ослуша. Звънът на оръжията утихваше в далечината. Вероятно слуагите и пантеонистите бяха слезли надолу по другото стълбище. Стиснал меча в ръка, той продължи да се спуска, с надеждата, че ще намери друг коридор, който да го изведе в подземията.

Доколкото можеше да се ориентира, намираше се в предното крило на двореца. Спря при един прозорец и се опита да стегне ранената си ръка с набързо пригодена превръзка. С крайчеца на окото си зърна нещо да се движи. Когато вдигна глава и надзърна през строшеното стъкло, установи, че през заснеженото поле към двореца се приближава цяла армия. Предните й редици вече бяха достигнали вратата под него.

Шумът на прокрадващи се стъпки го накара да се извърне с вдигнат за удар меч.

Една сянка се метна към него от тъмния ъгъл.

Страк не можеше да повярва на очите си. А и нямаше време за това.

— Какво трябва да направя, за да те убия? — попита той. Макар че онзи срещу него вече изглеждаше наполовина мъртвец.

— Няма да е толкова лесно — отвърна Мика Лекман. В очите му сияеше безумен блясък. — Не зная как си стигнал до тук, нито как аз се озовах на това сатанинско място, но едно е сигурно — има богове, които са се погрижили за това.