Стен Никълс - Орки

Тя се разсмя.

— Че кога е било иначе?

Страк сбърчи рунтавите си вежди.

— Било е, преди да се излюпи бащата на моя баща — рече троснато той. — Или поне така ми се струва.

— Май си вървял твърде дълго на жегата — подметна тя внимателно.

Той вдигна очи към слънцето и едва сега започна да осъзнава.

— Топъл ден… и никакви смразяващи ветрове…

— Че откъде да се вземат? Сега не сме в студения сезон.

— И ледът — продължи той, сякаш не я чуваше. — Не видях никакви настъпващи ледници.

— Къде?

— На север, разбира се.

Тя се пресегна и го улови за ръката.

— Ела с мен.

Макар да бе объркан, докосването й му се стори особено приятно. Последва я покорно.

Спуснаха се по една пътечка към рекичката, прекосиха я и излязоха от селото. Малко по-нататък се озоваха на едно възвишение, откъдето започваше стръмнина. Тук рекичката се превръщаше в езеро, което на свой ред подхранваше шумен водопад. Тя се появяваше отново в подножието на урвата и продължаваше да се вие нататък из една много по-просторната долина. Докъдето им стигаше погледът, се ширеха зелени равнини. Безброй стада пасящи животни се скитаха сред високите треви. Бяха толкова много, че можеше да прекара целия си живот да ловува сред тях и пак нямаше да се свършат.

Жената посочи с ръка право напред.

— Север — рече тя.

Нямаше и следа от надвисналите ледници, нито от оловносивите облаци в небето. Необятна, зелена шир и изобилие от животни.

Страк бе завладян от странни чувства. По някаква необяснима причина му се струваше, че всичко това му е познато, сякаш вече бе виждал този великолепен пейзаж и се бе наслаждавал на чистия, топъл въздух.

— Това да не е… Вартания? — едва прошепна той свещената дума.

— Раят ли? — на устните й трепкаше загадъчна усмивка. — Може би. Ако ти решиш.

От причудливата алхимия на ярката светлина и водния прашец се роди красива дъга. А успокояващият ромон на водата бе като балсам за измъчената душа на Страк.

Той отвори очи.

Един оръженосец се бе изправил и пикаеше в огъня.

Страк се събуди напълно.

— Какво, мътните те взели, си мислиш, че правиш, оръженосец?

Войникът подскочи уплашено и част от струята се изля в бричовете му.

Все още замаян от съня или странното видение — не знаеше какво бе точно, — Страк откри, че слънцето е изгряло.

— Богове! — провикна се той и скочи.

Първо провери дали цилиндърът е в пояса му, сетне се огледа. Двама-трима от по-младите войници се бяха надигнали и се щураха наоколо, останалите продължаваха да се излежават на тревата.

Той сръга с ботуш най-близкия от тях и се провикна:

— Ставайте, копелдаци! Хайде, размърдайте си задниците!

Някои вдигнаха намръщено глави, готови да изпсуват, но като видяха кой ги буди, премълчаха. Сред тях бе и Хаскеер, който винаги бе готов да се сдърпа с някого. Дори бе измъкнал ножа си от канията, но щом срещна погледа на Страк, побърза да го прибере.

— Какво ти става бе, капитане? — все пак изръмжа той.

— Какво ми става ли? Слънцето вече изгря, лентяи такива! Ей чак къде е, а вие се излежавате!

— И кой според теб е виновен за това?

Страк присви гневно очи. Надвеси се над Хаскеер и долови зловонния му дъх.

— Какво каза?

— Ами… обвиняваш ни, а пък ти си командир.

— Да не искаш да ми заемеш мястото, а?

Хаскеер удържа на погледа на Страк. Дори премести ръка към дръжката на кинжала.

— Страк!

Койла си проправи път през тълпата, следвана от Алфрей и Джъп.

— Сега не ни е до това! — рече тя, когато го наближи.

— Кралицата, Страк — добави Алфрей. — Трябва да се връщаме в Каменна могила. Дженеста…

Дори само споменаването на името й разчупи магията.

— Прав си, Алфрей — изръмжа Страк. Хвърли презрителен поглед на Хаскеер и му обърна гръб. След това огледа събралите се войници.

— Днес няма да вървим — ще яздим. Дариг, Лиффин, Рефдоу, Кестикс, докарайте конете. Сифи и ти, Носкаа, намерете няколко мулета. Финдже, Бохсе, погрижете се за провизиите. Гант, вземи колкото войници ти трябват и освободете грифоните. Останалите, събирайте си багажа. Веднага!

Войниците се разпръснаха, за да изпълнят заповедите.

Страк огледа едно по едно лицата на своите офицери и установи, че и те са подпухнали като неговото.

— Хаскеер, погрижи се да съберат по-бързо конете. Ти също, Джъп. И да не съм ви чул да се джафкате. — Той кимна отсечено с глава, знак, че може да тръгват.

Двамата се затичаха, но на дистанция един от друг.