Стен Никълс - Орки

— От нас какво ще искаш? — попита Алфрей.

— Да разпределите пелуцида поравно между всички в дружината. Така ще го пренесем по-лесно. Но се постарайте да им втълпите, че се очаква да го носят, а не да го използват. Ако в главата на някой се родят други идеи, бързо ще му ги избия.

Алфрей кимна и също се отдалечи.

— Имаш… странен вид — отбеляза спокойно Койла. — Наред ли е всичко?

— Не, десетник, не е. Ако не си забелязала, трябваше да се явим на доклад при Дженеста още вчера. Забавянето може да ни коства главите. А сега, хващай се на работа!

Тя хукна.

От време на време пред погледа му се мяркаше картината на бленуваната, огряна от топлите лъчи на слънцето страна.

Зад тях останаха руините на човешкото поселище и изпотъпканата, превърнала се в бойно поле нива. Насочиха се на североизток, където из равнината вече търчаха освободените грифони.

— Не им ли завиждаш малко? — попита Койла, след като изравни коня си с този на Страк.

— На грифоните ли?

— Те са по-свободни от нас.

Забележката й го изненада. За първи път я чуваше да коментира, дори непосредствено, положението, в което се намираше тяхната раса. Но сдържа изкушението да се съгласи с нея. Живееха във времена, в които орките не можеха да говорят свободно. Затова той само изсумтя уклончиво.

Койла го погледна с нескрито любопитство, но се отказа да разговаря по темата. Продължиха да яздят в мрачно мълчание, поддържайки максимална за неравния терен скорост.

В късна утрин пътят пред тях навлезе в тясна клисура. Стените й бяха високи, скалисти, обрасли с бурени и придаваха клиновидна форма на прохода. Не можеха да яздят повече от двама един до друг. Освен това пътеката бе камениста и конете пристъпваха плахо.

Ядосан от забавянето, Страк започна да ругае:

— Не можем да се влачим така!

— Да, но проходът ще ни спести поне половин ден път — припомни му Койла.

— С всяка минута забавяне гневът на Дженеста расте!

— Важното е, че й носим онова, което искаше, плюс чувал с пелуцид. Това няма ли да промени нещата?

— Не и когато става въпрос за кралицата. Но и ти сама го знаеш, Койла.

— Ще й кажем, че противникът е бил по-силен, отколкото сме предполагали, или че сме изгубили време, докато открием цилиндъра.

— Каквото и да й кажеш, за нея е важно едно — че сега не сме там. И това й е достатъчно. — Той се озърна през рамо. Останалите бяха достатъчно далече зад тях, за да не могат да ги чуят. — Не бих го признал пред останалите — рече Страк, като се наведе към нея, — но Хаскеер е прав, проклет да е. Аз позволих да се случи.

— Не бива да се виниш. Ние всички…

— Чакай! Нещо става там!

Някой се приближаваше към тях от дъното на клисурата.

Страк вдигна ръка и даде знак на колоната да спре. Присви очи, опитвайки се да разпознае конниците, които идваха насреща. Първо видя един, сетне още няколко, но, изглежда, не яздеха коне.

Джъп се изравни с него и дръпна юздите.

— Какво има, капитане? — попита той задъхано.

— Не съм сигурен… — И тогава Страк изведнъж позна животните. — Проклятие! Киргизилски усойници!

Макар често наричани по този начин, киргизилите не принадлежаха към змийския род. Те бяха пустинни гущери, по-ниски от конете, но с приблизително същата маса. Имаха широки гърбове и къси, мускулести крака. Бяха бели като албиноси и имаха розови очи, а раздвоените им езици имаха дължината на оркска ръка. Под закривените им като кинжали нокти се криеше смъртоносна отрова, покритата им с шипове опашка бе достатъчно яка да строши с един удар гръбнака на всяко двуного. Макар пълзящи, тези създания притежаваха изумителна бързина.

Само една раса ги използваше като ездитни животни.

Гущерите се приближиха. Всеки от тях бе възседнат от коболд. По-ниски от орките, по-дребни дори от джуджетата, те имаха крехки телца, напълно лишени от косми и покрити със сива кожа. Но привидната им мършавост подвеждаше. В тъничките им ръце и крака се криеше опасна сила и те се ползваха със славата на упорити и свирепи воини.

От непропорционално дребните им глави стърчаха заострени уши. Устата им беше като хоризонтална цепка, пълна с малки, но остри зъби. Носът наподобяваше котешки, а очите, скрити в златисти надочници, святкаха злобно и заканително.

Върху издължената си шия имаха кожени нашийници, тънките им като тръстика китки бяха украсени с покрити с шипове гривни. Бяха въоръжени с алебарди и миниатюрни, но зловещи ятагани.

Коболдите нямаха равни на себе си в грабежите и мародерствата. Никой не можеше да се мери с тях по злост.