Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Няма нищо — ръмжеше леля Мардж, докато бършеше лицето си със салфетка. — Трябва да съм я стиснала по-силно. Това ми се случи и оня ден, у полковник Фъбстър. Не се притеснявай, Петуния, хватката ми е много здрава…

Ала и леля Петуния, и вуйчо Върнън гледаха много подозрително към Хари, който реши да се откаже от десерта и да се махне от масата колкото се може по-скоро.

Вече излязъл навън от дневната, той се облегна на стената, дишайки тежко. Отдавна не се беше ядосвал толкова, че да предизвика експлозия. За нищо на света не биваше да го допуска отново. Ако продължаваше да върши такива неща, би провалил не само разрешителното за Хогсмийд, но щеше да има и неприятности с Министерството на магията.

Хари бе все още невръстен магьосник и по законите на магьосниците нямаше право да прави магии извън училище. А вече имаше едно нарушение. Миналото лято бе получил официално предупреждение, в което ясно се казваше, че ако Министерството на магията научи за още един такъв случай на „Привит Драйв“, Хари ще бъде изключен от „Хогуортс“.

В този момент той чу, че Дърсли стават от масата, и побягна нагоре по стълбите, че да не се мярка по пътя им.

Хари издържа следващите три дни, като си налагаше да мисли за наръчника за ползване на метла, колкото пъти леля Мардж впереше очи в него. Това му помагаше доста, макар че вероятно погледът му е ставал отнесен, защото леля Мардж изрази становището, че е умствено недоразвит.

Най-сетне, след цяла вечност, настъпи последната вечер от нейното гостуване. Леля Петуния приготви празнична вечеря, а вуйчо Върнън отвори няколко бутилки вино. Докато ядяха супата и сьомгата, никой не спомена и дума за недостатъците на Хари, а като се заеха с лимоновия пай с белтъчен крем, вуйчо Върнън ги отегчи с безкрайни приказки за „Грънингс“, неговата компания за производство на дрелки. После леля Петуния направи кафе, а вуйчо Върнън извади бутилка бренди:

— Една глътчица, Мардж?

Леля Мардж вече бе погълнала доста вино. Едрото й лице бе тъмночервено.

— Добре, но съвсем малко… — захили се тя. — Още мъничко… и още… А, стига толкова.

Дъдли ядеше четвъртото си парче пай. Леля Петуния надигаше чашката с кафе с щръкнало кутре. Единственото желание на Хари бе да се спаси в стаята си, но гневните малки очички на вуйчо Върнън му дадоха да разбере, че трябва да остане докрай.

— Ааах! — въздъхна леля Мардж, примлясна и остави на масата празната чаша. — Чудесно си похапнах, Петуния! Вечер у дома обикновено само си поизпържвам нещо, като трябва да се грижа за цяла дузина кучета… — Тя се оригна шумно и поглади грамадния си корем, пристегнат в сако. — Прощавайте! Ех, че ми е драго да видя едно здраво и нормално развито момче! — продължи Мардж и намигна на Дъдли. — Ти ще станеш голям и солиден мъж, Дъденце, като баща си. Да, можеш да ми сипеш още една капчица бренди, Върнън… А пък този тук… — И тя посочи с глава Хари, който усети, че стомахът му се свива. „Наръчникът…“ — помисли си той веднага. — Този завързак ще си остане недорасъл, джудже. Такива ги има и между кучетата. Миналата година накарах полковник Фъбстър да удави едно. Беше като мишка. Хилаво, от лош сой.

Хари се опитваше да си спомни дванайсета страница от книгата си: Магия за задействане при нежелан летеж назад.

— Всичко си е до кръвта, както казах и оня ден. Лошата кръв си проличава. Не, не казвам нищо срещу твоето семейство, Петуния — и тя потупа кокалестата ръка на леля Петуния със своята длан лопата, — но сестра ти беше разваленото яйце в полога. Явяват се и в най-добрите семейства. После избяга с един непрокопсаник и ето го резултатът пред очите ни.

Хари бе вперил очи в чинията, а ушите му кой знае защо пищяха. „Хванете здраво метлата си за дръжката“ — повтаряше си той, но не се сещаше какво следва. Гласът на леля Мардж се забиваше в главата му като някоя от дрелките на вуйчо Върнън.

— Оня Потър — продължи по-високо леля Мардж, като грабна бутилките с бренди и разплиска част от съдържанието й в чашата си, а друга част върху покривката, — май не ми казахте с какво се е занимавал.

Вуйчо Върнън и леля Петуния вече изглеждаха много напрегнати. Дори Дъдли вдигна очи от пая си и зазяпа своите родители.

— Ами той… не работеше — отвърна вуйчо Върнън, гледайки и към Хари. — Беше безработен.

— Така и очаквах! — заяви леля Мардж, като отпи голяма глътка бренди и изтри с ръкав брадичката си. — Безотговорен, негоден за нищо, ленив готованец, който…