Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Чай, Мардж? — попита той. — А Рипър какво ще хапне?

— Рипър ще си пийне малко чай от моята чинийка — отвърна леля Мардж и всичките Дърсли влязоха в кухнята, оставяйки Хари сам в антрето с куфара.

Хари не би се оплакал — всякакъв повод да не бъде близо до леля Мардж го правеше щастлив. Той тръгна да качи куфара й до стаята за гости, бавейки се колкото се може повече.

Когато се върна в кухнята, леля Мардж бе заета с чая и плодовия кейк, а Рипър шумно лочеше в ъгъла. Хари забеляза, че леля Петуния се потърсва леко, като гледа как Рипър пръска чай и лиги по чистия под — тя ненавиждаше животните.

— Кой се грижи сега за другите кучета, Мардж? — попита вуйчо Върнън.

— О, полковник Фостър се оправя с тях — избоботи леля Мардж. — Нали е пенсионер, да има с какво да се занимава. Но не можех да оставя горкия стар Рипър. Направо линее, ако е далеч от мен.

Когато Хари седна, Рипър изръмжа. Това насочи вниманието на леля Мардж към него за първи път, откакто бе пристигнала.

— А, ти ли си! — лавна тя. — Още си тук, а?

— Да — кратко отвърна Хари.

— Не казвай „да“ с такъв неблагодарен тон! — изръмжа леля Мардж. — Дяволски мило е от страна на Върнън и Петуния, че още те държат. Аз не бих го направила. Щеше да отидеш направо в сиропиталище, ако те бяха захвърлили пред моята врата.

Хари умираше от желание да каже, че би предпочел да живее в сиропиталище, отколкото при Дърсли, но мисълта за подписа под разрешителното за Хогсмийд го възпря. Той си наложи да се усмихне тъжно.

— Не ми се хили! — избоботи леля Мардж. — Личи, че не си се поправил, откакто те видях за последен път. Надявах се, че в училище ще ти набият в главата как да се държиш с хората. — Тя отпи голяма глътка чай, избърса мустаци и попита: — Къде беше казал, че го пращаш, Върнън?

— В „Свети Брут“ — бързо отговори вуйчо Върнън. — Първокласно учебно заведение за безнадеждни случаи.

— Ясно! — каза леля Мардж. — Играе ли пръчката в „Свети Брут“, момче? — избоботи тя към Хари.

— Ъъъ…

Вуйчо Върнън му даде знак с кратко кимване зад гърба на леля Мардж.

— Да — отвърна Хари. После реши да се престарае и добави: — От сутрин до вечер.

— Похвално! — каза леля Мардж. — Не ми минават на мен тия мекушави лиготии, че не трябвало да се бият хора, макар да го заслужават. В деветдесет и девет от сто случая пердахът помага най-добре. Теб често ли те налагат?

— О, да — каза Хари — час по час…

Леля Мардж присви очи.

— Нещо пак не ми се харесва тонът ти, момче — рече тя. — Щом можеш да говориш за боя така спокойно, явно не те пердашат достатъчно силно. Петуния, на твое място аз щях да им пиша. Кажи им, че настояваш това момче да се възпитава с особена строгост.

Вуйчо Върнън може би се уплаши Хари да не забрави за сделката им, та изведнъж смени темата.

— Слуша ли сутринта новините, Мардж? За онзи избягал затворник?

Докато ден след ден леля Мардж все повече се разпореждаше като у дома си, Хари се улови, че направо копнее за живота на „Привит Драйв“ четири без нея. Вуйчо Върнън и леля Петуния обикновено предпочитаха Хари да не им се пречка много, с което той се съобразяваше на драго сърце. За разлика от тях леля Мардж искаше да го държи непрекъснато под око, за да може да избоботва от време на време предложения за неговото превъзпитание. Най-много обичаше да сравнява Хари с братовчед му. С нескрито удоволствие купуваше на Дъдли скъпи подаръци, като през цялото време гледаше Хари облещено, сякаш предизвиквайки го да попита защо и той не получава подарък. Не пропускаше и злобно да подмята по каква причина Хари е толкова ненадеждна личност.

— Не бива да се упрекваш, че момчето излезе такова, Върнън — каза тя по време на обяда на третия ден. — Щом има нещо гнило отвътре, никой нищо не може да направи.

Хари се опитваше да се съсредоточи само върху яденето, но ръцете му затрепериха и лицето му пламна от гняв. „Спомни си формуляра — каза си той. — Мисли за Хогсмийд. Не казвай нищо. Не ставай от масата.“

Леля Мардж посегна към чашата си с вино.

— Това е едно от основните правила в отглеждането на поколения — продължи тя. — При кучетата се наблюдава непрекъснато. Щом нещо не е наред с кучката, малките й също не са читави.

В този момент чашата с вино избухна в ръката на леля Мардж. Парченца стъкло се разхвърчаха във всички посоки, леля Мардж взе да плюе и да мига, а по едрото й зачервено лице се стичаше вино.

— Мардж! — разпищя се леля Петуния. — Мардж, добре ли си?