Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

Той погледна към магическата пръчка, която все още стискаше в ръка. Ако вече бяха го изключили (сърцето му се разтуптя от мъка), още една магия нямаше да му навреди. Имаше си мантия невидимка, наследена от баща му — защо да не омагьоса куфара да стане лек като перце, да го привърже към метлата и като се загърне с мантията, да отлети за Лондон? Там щеше да вземе от трезора си в банката останалите пари и… да заживее като изгнаник.

Беше ужасно дори да си го помисли! Но и не можеше дълго да седи на зида, иначе съвсем скоро щеше да му се наложи да обяснява на някой мъгълски полицай защо е навън посред нощ с куфар, пълен с книги за магии, и с метла.

Хари отвори куфара си и разрови всичко, търсейки мантията невидимка. Но преди да я намери, скочи изведнъж на крака и пак се огледа.

Странен гъдел по тила му бе създал усещането, че го наблюдават, макар че улицата изглеждаше пуста и в никоя от големите четвъртити къщи не светеше. Той отново се наведе над куфара си, но веднага пак се изправи, стиснал здраво пръчката. По-скоро усети, отколкото чу, че нещо или някой стои в тясната просека между гаража и оградата зад него. Хари впери присвити очи в тъмното пространство там — дано нещо да шавне, та да разбере дали бездомна котка или… нещо друго.

„Лумос!“ — промълви той и крайчето на пръчката така засия, че едва не го заслепи. Вдигна светлината над главата си и камъчетата в мазилката на къщата с номер две изведнъж заискриха. Когато освети вратите на гаража, Хари съвсем ясно различи масивните очертания на нещо много едро с големи светещи очи.

Рязко отстъпи назад, спъна се в куфара и залитна. Пръчката изхвърча от ръката му, той замахна да се подпре при падането, но в края на краищата се изтърси в канавката.

Чу се оглушително ТРЯС! и Хари вдигна ръце да засенчи очите си срещу внезапно заслепилия го сноп светлина.

Той нададе вик и успя да се претърколи върху тротоара точно навреме. Секунда по-късно две гигантски колела с фарове над тях спряха със скърцане точно на мястото, където току-що бе лежал. Те принадлежаха — както установи той, като вдигна глава — на един триетажен пурпурен автобус, появил се съвсем изневиделица. На предното стъкло със златни букви бе написано: „Среднощния рицар“ .

За части от секундата Хари се зачуди дали не си е загубил ума при падането. Точно тогава от автобуса изскочи кондуктор с пурпурна униформа и заговори на висок глас в ноща:

— Заповядайте в „Среднощния рицар“, нощен автобус за замръкнали вещици и магьосници! Само махнете с ръката, която държи магическа пръчка, и се качете, а ние ще ви закараме където искате да отидете. Казвам се Стан Шънпайк 2 2 Буквално — „избягващ бариерите за пътна такса“. — Б.пр. и ще бъда на вашите услуги тази ве…

Кондукторът изведнъж млъкна. Той бе забелязал момчето, което седеше на земята. Хари грабна пак магическата пръчка и едва се изправи на крака. По-отблизо той установи, че Стан Шънпайк е само няколко години по-възрастен от него, най-много на осемнайсет или деветнайсет, с големи щръкнали уши и множество пъпки.

— К’во правиш там долу? — попита Стан, изоставил официалния говор.

— Паднах — каза Хари.

— Че що така? — разхили се кондукторът.

— Без да искам — подразни се Хари.

Джинсите му се бяха скъсали на едното коляно, а ръката, с която се бе опитал да се подпре при падането, бе разкървавена. Изведнъж той си спомни защо всъщност бе паднал и бързо се опита да погледне в малката алея между гаража и оградата. Фаровете на „Среднощния рицар“ осветяваха мястото, което сега бе празно.

— К’во гледаш? — попита Стан.

— Там имаше нещо голямо и черно — каза Хари, сочейки неуверено в онази посока. — Като… куче, но… много едро.

Той се обърна към Стан, който го гледаше с леко отворена уста. Почувства се неловко, като видя, че очите на кондуктора спряха върху белега на челото му.

— К’во е туй на челото ти? — изведнъж попита Стан.

— Нищо — бързо отвърна Хари и приглади косата си върху белега. Ако го търсеха от Министерство на магията, поне не трябваше да ги улеснява.

— Как ти е името? — продължаваше да го разпитва Стан.

— Невил Лонгботъм — измъкна се Хари с първото име, което му дойде наум. — Значи този… този автобус — смени той бързо темата с надеждата да отклони вниманието на Стан — отива навсякъде , така ли?

— Точно така! — гордо отвърна Стан. — Навсякъде, дето поискаш, стига да е по суша. Не върви под вода. Я чакай — огледа го той пак с подозрение, — ти нали ни махна, а?