Джоан Роулинг - Хари Потър и затворникът от Азкабан

— Аз и не искам — отвърна ледено Хари. — Трябва да те питам нещо.

Вуйчо Върнън го погледна подозрително.

— На третокурсниците в „Хог…“ в моето училище им е разрешено да посещават понякога близкото село — започна Хари.

— Е, и? — сопна се вуйчо Върнън, като откачи ключовете за колата от кукичката за вратата.

— Трябва да подпишеш формуляра с разрешението — бързо изрече Хари.

— И защо трябва да го правя? — подигравателно попита вуйчо Върнън.

— Амиии… — Хари внимателно подбираше думите си. — Ще ми е трудно да се преструвам пред леля Мардж, че ходя в онова Свети как-беше…

— „Свети Брут“, строго охраняван център за непоправими непълнолетни престъпници! — избълва вуйчо Върнън и Хари със задоволство долови неоспорима нотка на паника в гласа му.

— О, да! — каза Хари, гледайки спокойно вуйчо Върнън право в дебелото мораво лице. — Много трудно се помни. А трябва и да се постарая да звучи по-убедително, нали? Ами ако случайно изпусна нещо?

— Ще те смачкам, разбра ли! — ревна вуйчо Върнън и направи една крачка към Хари с вдигнат юмрук.

Но Хари запази пълно спокойствие.

— Като ме смачкаш, леля Мардж няма да забрави онова, което бих могъл да й кажа — мрачно каза той.

Вуйчо Върнън замръзна с вдигнат юмрук и лицето му стана още по-грозно червеникавокафяво.

— Но ако подпишеш разрешителното — бързо продължи Хари, — ти обещавам да запомня къде уж ходя на училище, да се държа като мъг… като обикновено момче и така нататък.

Хари усети, че вуйчо Върнън обмисля предложението, въпреки че зъбите му бяха оголени, а на слепоочието му пулсираше една вена.

— Добре — отсече той накрая. — Ще следя внимателно поведението ти, докато Мардж ни гостува, и ако до края се придържаш към правилата на играта, ще ти подпиша проклетия формуляр.

Той се завъртя кръгом, отвори рязко вратата и така я затръшна след себе си, че едно от горните прозорчета падна.

Хари не се върна повече в кухнята, а отиде в стаята си. Щом трябваше да се преструва на мъгъл, по-добре отсега да започва. Бавно и тъжно той събра всичките си подаръци и картички за рожден ден и ги скри под дъската на пода при домашното си. После се приближи до кафеза на Хедуиг. Ерол като че ли се беше посъвзел и сега той и Хедуиг спяха с глави под крилата си. Хари въздъхна и ги побутна да се събудят.

— Хедуиг — мрачно й заговори той, — трябва да изчезнеш оттук за една седмица. Отлитай с Ерол, а Рон ще се грижи за теб. Ще му обясня с писмо… И не ме гледай така. — В големите кехлибарени очи на Хедуиг се четеше упрек. — Не съм виновен аз. Това е единственият начин да посетя Хогсмийд заедно с Рон и Хърмаяни.

Десет минути по-късно Ерол и Хедуиг (с привързано към крака й писмо до Рон) излетяха през прозореца и се изгубиха от погледа му. Чувствайки се вече истински нещастен, Хари прибра празния кафез в гардероба.

Но не му остана много време да тъгува. Съвсем скоро чу откъм стълбите леля Петуния, която му изкрещя да слиза и да се приготви за посрещането на гостенката.

— И направи нещо с тая коса! — сопна се леля му, като го видя вече долу в антрето.

Хари не виждаше смисъл да се опита да приглади косата си. Леля Мардж обичаше да го критикува, значи колкото по-неспретнат изглеждаше, толкова по-доволна щеше да бъде тя.

Не след дълго се чу хрущене на чакъл и колата на вуйчо Върнън спря в алеята, после тропна вратата и се разнесоха приближаващи стъпки.

— Вратата! Бързо! — изсъска леля Петуния на Хари.

Със свит от мъка стомах той отвори вратата.

На прага стоеше леля Мардж. Тя много приличаше на вуйчо Върнън — имаше широко, месесто и мораво лице, дори и мустаци, макар и не така гъсти като неговите. В едната си ръка носеше огромен куфар, а под другата мърдаше стар и злонрав булдог.

— Къде ми е Дъденцето? — ревна леля Мардж. — Къде ми е племенничето?

Дъдли се дотътри през антрето със зализана върху плоската му глава русолява коса и с папийонка, едва забележима изпод многото му брадички. Леля Мардж тикна куфара право в стомаха на Хари, като му изкара въздуха, сграбчи Дъдли здраво с една ръка и залепи дълга целувка на бузата му.

Хари отлично знаеше, че Дъдли изтърпява целувките на леля си Мардж само защото винаги биваше щедро възнаграден за това. И разбира се, щом гостенката го пусна, в дебелата си шепа той стискаше нова-новеничка банкнота от двайсет лири.

— Петуния! — провикна се леля Мардж, подминавайки Хари, като че беше закачалка за шапки.

Двете лели се целунаха, по-точно леля Мардж блъсна широката си челюст в изпъкналата скула на леля Петуния. Влезе и вуйчо Върнън, широко засмян, и затвори вратата.