Джоан Роулинг - Хари Потър и огненият бокал

Тримата го погледнаха недоверчиво, а той вдигна гъстите си вежди в отговор.

— Няма смисъл да седим и да се тормозим — рече той. — К’вото има да става, ще стане, а ние трябва да го посрещнем достойно. Дъмбълдор ми разправи к’во се е случило, Хари.

И Хагрид погледна Хари и гордо изпъчи гърди.

— Направил си т’ва, дето щеше да го направи и баща ти, по-голяма похвала от тая не мога да ти кажа.

Хари се усмихна — това бе първата му усмивка от много дни.

— Какво искаше Дъмбълдор от теб, а, Хагрид? Нали изпрати професор Макгонъгол да те покани заедно с Мадам Максим да се срещнете с него… оная нощ.

— Даде ми една малка работа за през лятото — отвърна Хагрид. — Ама е тайна. Не бива да приказвам за това дори и с вас. Олимпия… Мадам Максим де… може да дойде с мен. Май ще дойде. Кат’ че ли я убедих.

— Има ли нещо общо с Волдемор?

Хагрид трепна, като чу това име.

— Може и да има — измъкна се той. — Та сега… кой идва с мен да навестим последния огнемет? Шегичка… шегичка! — побърза да добави той, като видя какво се изписа по лицата им.

В нощта преди завръщането си на „Привит Драйв“ Хари с мъка на сърце събираше багажа си в спалнята. Прощалното пиршество, когато се обявяваше и победителят в шампионата между домовете, обикновено се превръщаше в празник. Но този път мисълта за това го плашеше. Откакто бе напуснал болничното крило, Хари избягваше да ходи в Голямата зала, когато беше пълна, и предпочиташе да се храни след другите, за да избягва любопитните погледи на съучениците си.

Като влезе заедно с Рон и Хърмаяни в Голямата зала, забеляза, че тя не бе украсена както друг път със знамената на дома победител. Тази вечер имаше само черни знамена на стената зад Височайшата маса. Хари веднага разбра, че това е в знак на почит към Седрик.

Истинският Муди седеше на Височайшата маса, а добре познатият им дървен крак и магическото му око си бяха по местата. Той беше много нервен и подскачаше всеки път, когато някой го заговореше. Хари не можеше да го упрекне — страхът на Муди да не бъде нападнат със сигурност се бе задълбочил още повече след десетте месеца, прекарани като затворник в собствения му сандък. Столът на професор Каркаров бе празен. Докато сядаше заедно с другите грифиндорци, Хари се запита къде ли е сега Каркаров и дали гневът на Волдемор го е застигнал.

Мадам Максим обаче бе тук. Тя седеше до Хагрид и двамата разговаряха тихичко. По-нататък на масата до професор Макгонъгол бе Снейп. За момент той погледна Хари и задържа погледа си върху него. Изражението му бе непроницаемо, но изглеждаше мрачен и озлобен, както винаги. Хари продължи да го наблюдава дълго след като Снейп бе отместил погледа си.

Какво ли бе правил Снейп по нареждане на Дъмбълдор в нощта, когато Волдемор се бе завърнал? И защо… защо… Дъмбълдор бе така сигурен, че той наистина е на тяхна страна? Шпионирал е, бе казал Дъмбълдор в мислоема. Снейп започнал да дава сведения срещу Волдемор, поемайки голям личен риск. Това ли му бяха възложили отново? Може би се е свързал със смъртожадните? Може би се е престорил, че никога не е минавал на страната на Дъмбълдор и че като самия Волдемор се е таял и е чакал да му дойде времето?

Мислите на Хари бяха прекъснати от директора, който се изправи зад Височайшата маса. В Голямата зала бе доста по-тихо, отколкото по време на предишните прощални пиршества, а сега всички съвсем се смълчаха.

— Настъпи краят на още една година — започна Дъмбълдор, след като огледа всички.

Замълча и спря погледа си на масата на „Хафълпаф“. Тя беше най-тихата маса и преди директорът да се изправи, но сега видя около нея най-тъжните и бледи лица в цялата зала.

— Много неща бих искал да ви кажа тази вечер — продължи Дъмбълдор, — но преди всичко искам да спомена отново за загубата на един прекрасен ученик, който трябваше да седи тук — и той посочи към масата на „Хафълпаф“ — и да се радва на празника заедно с нас. Затова ви моля всички да станем и да вдигнем чаши в памет на Седрик Дигъри.

И те го направиха… до един. Разнесе се стържене на пейки, всички се изправиха, вдигнаха чаши и из залата отекна нисък многогласен шепот: „Седрик Дигъри.“

През тълпата Хари забеляза Чо. По бузите й бавно се стичаха сълзи. Той забоде поглед в масата, когато всички седнаха отново.

— Седрик бе пример за качествата, присъщи за учениците в дом „Хафълпаф“ — продължи Дъмбълдор. — Той беше добър и предан приятел, старателен и упорит в учението, ценеше честността. Неговата смърт засяга всички вас, независимо дали сте го познавали добре или не. Ето защо мисля, че имате право да знаете какво точно се е случило.