Терри Пратчетт - Смрък

Джетро остана все така втренчен в собствените си ботуши и не каза нищо. Уиликинс се прокашля.

— Чудя се, командире, дали не бих могъл да помогна, ако си поговоря мъничко с младежа от, така да се каже, по-ниска позиция. Защо не се полюбувате на красотите на местната околност?

Ваймс кимна.

— Разбира се, Уиликинс, щом мислиш, че ще е за добро.

Той се отдалечи и с подчертан интерес заразглежда един плет, обрасъл с орлов нокът, а Уиликинс, с лъскавите си благородническослужителски обувки и безупречния си жакет пристъпи към Джетро, обви с ръка раменете му и рече:

— Това, което държа до врата ти, е стилет, което ще рече не дамско токче, а истинско шило, пронизващо острие, тъй да се каже. Ти си смотан тъпак, а аз не съм командирът и ще те продупча до кокал, само да мръднеш. Чат ли си? Гледай да не кимнеш с глава! Добре, май взехме да схващаме, а? Та така, момчето ми, командирът, както го гледаш, е спечелил доверието на Диамантения крал на троловете и на низшия крал на джуджетата. Една думичка да продумат и пъпчивата ти особа ще бъде отрупана с милувките на най-разнородни брадви. Да не говорим за лейди Марголота от Юбервалд, която има вяра на много малко хора, и на лорд Ветинари от Анкх-Морпорк, който пък не вярва на никого. Чат ли си? Не кимай! А ти, жалък недорасляко, проявяваш проклетата наглост да се съмняваш в думата му! Аз по принцип съм сговорчив човек, но от подобно нещо, да си призная, излизам от кожата си. Разбираш ли? Попитах, разбираш ли? А, добре, сега може да кимнеш. Между другото, сополанко, внимавай кого наричаш лакей, ясно? Някои хора може по изключение да си изпуснат нервите при подобно нещо. И от мен да знаеш, момко, щото си познавам командира: не си лилав в момента, понеже се сети за старата си мамичка и какво ще се случи с нея, а той е чувствителна душа.

Ножът на Уиликинс изчезна толкова бързо, колкото изникна, и с другата си ръка благородният благороднически служител извади малка четчица и позачисти яката на ковача.

— Уиликинс — обади се Ваймс от разстояние, — би ли се поразходил малко сега, моля?

Докато прислужникът му се помотваше под едно дърво малко по-нагоре по пътя, Ваймс каза:

— Прощавай за това, но всеки си има гордост. Аз никога не го забравям. Ти също би трябвало да го имаш предвид. Аз съм ченге, полицай, и надушвам нещо тук. Струва ми се, че ти знаеш нещо, което ти се ще да разбера, и то не е само до това кой седи в големия замък, прав ли съм? Случило се е нещо лошо, издаваш го буквално с потта си. Е?

Джетро се наведе към него и каза:

— Корията на мъртвеца, на хълма. В полунощ. Няма да чакам. — След това ковачът се обърна и си тръгна, без да погледне назад.

Ваймс запали нова цигара и закрачи към дървото, откъдето Уиликинс изглежда се наслаждаваше на пейзажа. Той се изправи, като видя Ваймс.

— По-добре да поемаме, сър. Вечерята е в осем часа и Нейно благородие ще иска да сте изтупан. Тя много държи да сте изтупан, сър.

Ваймс изпъшка.

— С официалните чорапогащи ли?

— За щастие не, сър, не и в провинцията. Но Нейно благородие ми обърна специално внимание да ви взема тъмнолилавия вечерен костюм.

— Казва, в него че изглеждам ослепително — мрачно сподели Ваймс. — Според теб изглеждам ли ослепително в него? Би ли казал, че съм от ослепителните особи?

Изпод короната на дървото запяха птички.

— Бих ви причислил по-скоро към светкавичните особи, сър — призна Уиликинс.

Те повървяха известно време в тишина, което ще рече, че никой от двамата не продумваше, докато дивата природа около тях така цвърчеше, жужеше и скрибуцаше, че Ваймс по едно време не издържа:

— Ще ми се да знаех какви са всичките тези проклетии.

Уиликинс наклони глава за момент и го осведоми:

— Паркинсоново шаварче, дълбокогърлен жабояд и обикновен вяроклатач, сър.

— Без майтап?

— О, да, сър. Често посещавам вариететата, а там винаги има по някой подражател на птици или други животни. Изпълненията им някак се набиват в ума. Освен това зная седемдесет и три селскостопански звука, любимият от които ми е звукът от фермер, чийто ботуш се е изхлузил в тора, опитал се е да го прескочи и няма къде да сложи събутия си крак, освен във въпросния тор. Изключително забавен звук, сър.

Вече бяха стигнали дългата алея до резиденцията и под краката им скриптеше чакъл. Ваймс сподели шепнешком:

— Имам среща с младия господин Джеферсън в полунощ в корията на Обесническия хълм. Иска да ми каже нещо важно. Припомни ми, Уиликинс, какво по-точно беше кория?