Терри Пратчетт - Смрък

— Виж сега, господинчо, аз не…

— Попитах за проклетото ти име, господинчо! Джимини, как му е фамилията?

— Джеферсън — отвърна съдържателят, стиснал палката си като светая светих, — но моля ви, Ваше благородие, не ви трябва да…

Ваймс го пренебрегна и продължи:

— Докъде бях стигнал? А, да: „с моя познайник Джетро Джеферсън в приятелски двубой за собствеността на резиденцията и околията й, каквото и по дяволите да е това, те ще станат притежание на онзи от нас, който не извика пръв „предавам се", а ако аз самият го кажа, няма да има никакви последствия от никакъв вид спрямо моя познайник Джетро или моя служител Уиликинс, който ме увещаваше да не се впускам в това приятелско юмручно единоборство". Записа ли го, Уиликинс? Даже ти осигурих спасителен жокер, който да покажеш на Нейно благородие, ако ме насинят. Дай сега да го подпиша.

Уиликинс с неохота му подаде тефтерчето.

— Не мисля, че ще мине пред Нейно благородие, сър. Нали разбирате, не е прието херцозите да се… — възражението му засече пред усмивката на Ваймс.

— Канеше се да кажеш, че херцозите, като един вид самодържци не бива да се бият сами по себе си, нали, Уиликинс? Ако го беше казал, щях да отговоря, че „самодържец" буквално означава да си се държиш сам.

— О, чудесно, сър — отвърна Уиликинс, — но може би е редно да предупредите опонента си…

Уиликинс беше прекъснат от скоростното изнасяне на клиентелата, която се юрна из селото, оставяйки Джетро сам и шашнат. На път към него Ваймс подметна през рамо на Уиликинс:

— Може да ти се стори, че паля цигара, Уиликинс, но в този случай вероятно те лъжат очите, нали разбираш?

— Да, всъщност и оглушах, командире.

— Браво на тебе. Дай сега да идем навън, където има по-малко стъкларии и по-добра гледка.

Джетро изглеждаше като човек, изгубил почва под краката си, но не знаещ как да падне. Ваймс запали цигара и с наслада вкуси забранения плод. После протегна пакета към ковача, който безмълвно му отказа.

— Много разумно — похвали го Ваймс. — Е, май е най-добре да ти споделя, че поне веднъж седмично, дори в последно време, ми се налага да се бия с хора, които се опитват да ме убият с всичко налично, от мечове до столове, а веднъж и с много голяма сьомга. Те може би не искат всъщност да ме убият, но се опитват да ми попречат да ги арестувам. Виж — той махна с ръка към пейзажа като цяло, — всичко… това просто се е случило, независимо от моите желания. По занятие чисто и просто съм си ченге.

— Да, бе — изръмжа Джетро с кръвнишки поглед, — и вадиш с ченгел душите на клетите хора!

Ваймс беше свикнал с подобни приказки и отговори меко:

— Напоследък не мога да ги вадя, понеже мачкалото ми се пречка. Добре де, не беше много смешно, признавам си. — Ваймс забеляза, че по пътя се стичат хора. Сред тях имаше жени и деца. Изглежда клиентелата на кръчмата беше вдигнала целия квартал на крака. Той се обърна към Джетро: — По правилата на маркиз дьо Въртиопаш ли ще действаме?

— Те пък какви са? — изсумтя ковачът, помахвайки на прииждащата орда.

— Ръкопашните правила на маркиз дьо Въртиопаш — сви рамене Ваймс.

— Щом са написани от маркиз, не ща да имам нищо общо с тях!

Ваймс кимна.

— Уиликинс?

— Чух, командире, и записвам в тефтерчето: „отказва Въртиопаш".

— Е, господин Джеферсън — заключи Ваймс, — в такъв случай предлагам да помолим господин Джимини да даде сигнал.

— Искам лакеят ти да запише в оная негова книжка, че мама няма да изхвръкне от дома си, каквото и да се случи, ясно?

— Става — съгласи се Ваймс. — Уиликинс, ако обичаш отбележи, че уважаемата мама на господин Джеферсън не бива да бъде изхвърляна от дома си, удряна с пръчки, оковавана в пранги или тормозена по какъвто и да било друг начин, ясно?

Уиликинс, опитвайки се безуспешно да прикрие усмивката си, облиза молива и се зае да записва прилежно. Ваймс си отбеляза едно на ум, а именно: „Юнакът губи свирепост. Пита се дали наистина няма да бъде убит. Още не съм го пипнал, не съм и замахнал, а той вече се приготвя за най-лошото. А правилното, естествено, е да се подготви за най-доброто."

Тълпата набъбваше с всяка секунда. Докато Ваймс се оглеждаше, по пътя се зададоха хора, понесли на дюшек един много възрастен старец, като напредването им се ускоряваше от това, че той въодушевено ги удряше с бастуна си отзад по краката. Майките в края на тълпата вдигаха децата си на ръце, за да виждат по-добре, а мъжете до един бяха въоръжени, макар и с непознати оръжия. Беше като селско въстание, само че без въстанието и с много вежливи селяни. Срещнеха ли погледа му, мъжете докосваха челата си, а жените правеха реверанс или току подрипваха в потискаща дисхармония, като разбрицани педали на орган.