Терри Пратчетт - Смрък

Джимини се приближи до Ваймс и ковача предпазливо и съдейки по лъсналото му от пот лице, беше изпълнен с лоши предчувствия.

— Е, господа, нека приемем това за малка демонстрацийка на юмручен бой, весело премерване на сили и умения, както се случва на всяка лятна вечеринка, дето всички си остават дружки, нали така? — В очите му се четеше молба, когато продължи: — Пък като си го изкарате, на бара ще ви чака по халба. Моля ви, не трошете нищо. — Той измъкна похабена носна кърпа от джоба на жилетката си и я вдигна във въздуха. — Когато докосне земята, господа… — обяви, отдръпвайки се скоростно.

Парчето плат изглежда се поопъна на гравитацията, но в момента, в който докосна земята, Ваймс хвана с две ръце ботуша на ковача, опитал се да го изрита, и много тихо каза на изкривилия се мъж:

— Малко отраншко започна, а? И какво си спечели с това? Чуваш ли как се подхилват? Този път ще те пусна.

Той с оттласване освободи хватката си, при което Джетро залитна назад. Ваймс изпита известно доволство от това, че ковачът се изложи толкова рано, но онзи се стегна и се засили към него. Обаче спря, може би защото Ваймс се усмихваше.

— Само така, момчето ми — поощри го Ваймс, — току-що си спести ужасна болка в неназоваемото. — Той сви юмруци и кимна подканящо на объркания си противник над левия си юмрук. Мъжът се хвърли напред и получи ритник в коляното, който го срути на земята, но Ваймс го вдигна и това в преносния смисъл го срути отново.

— Защо ли пък реши, че ще се боксирам, а? На това ние, професионалистите, му викаме заблуда. Искаш да се гушнем ли? На твое място щях да искам, ако бях такъв здравеняк като теб, ама няма да ти падне тая възможност. — Ваймс печално поклати глава. — Трябваше да приемеш маркиз дьо Въртиопаш. Според мен това е издълбано на доста надгробни камъни. — Той си дръпна щедро от цигарата. Пепелта дори не успя да падне.

Вбесен до немай къде, Джетро се метна към Ваймс и получи светкавичен удар в главата, почти едновременно с коляно в стомаха, което направо му изкара въздуха. Падна заедно с Ваймс, хореографа на това изпълнение, който се погрижи да е отгоре, за да се поприведе и да изсъска в ухото на Джетро:

— Я да видим сега какъв си умник, а? Можеш ли да си сдържаш нрава? Щото ако не можеш, така ще ти подредя носа, че ще трябва да си връзваш кърпичката на пръчка. И хич не си въобразявай, че не мога да го направя. Предполагам обаче, че всеки ковач знае кога да охлади метала, и ти давам шанс да разправяш пред всичките си дружки, че поне си тръшнал херцога на земята. Така че ще станем и ще стиснем ръце като джентълмени, каквито и двамата не сме, а тълпата ще се възрадва и ще иде в кръчмата да се отдаде щастливо на бирата, за която аз ще платя. Разбрахме ли се?

Последва глухо „Да" и Ваймс се изправи, хвана ръката на ковача и я вдигна високо. Това причини известно недоумение, но когато каза: „Сам Ваймс кани всички ви да пийнем по чашка в заведението на господин Джимини!", всички зарязаха настрана недоумението, за да направят място за бирата. Тълпата се устреми към кръчмата, оставяйки ковача и Ваймс насаме… плюс Уиликинс, който можеше да бъде изключително самозаличаващ се, когато поиска.

— И ковачите разбират от нрав — отбеляза Ваймс, когато тълпата се изнесе кръчмоготовно. — Понякога студеното е по-добро от горещото. Не знам нищо за теб, господин Джеферсън, но Градската стража има нужда от хора, които учат бързо, и като гледам, скоро ще се издигнеш до сержант. Пък и като ковач ще си ни от полза. Да не повярва човек как се нащърбва старата броня от ваденето на клетите души.

Джетро сведе очи към ботушите си.

— Виж, може и да си ме повалил, ама това не значи, че е редно, ясно? Нищо не знаеш ти!

От кръчмата долитаха звуци от веселба. Ваймс се зачуди колко ли ще разкрасят днешната малка схватка. Той се обърна към ковача, който не беше помръднал.

— Чуй ме сега, твърдоглав зелен тиквенико. Не съм се родил със сребърна лъжичка в устата! Като бях хлапе, единствените лъжици, които ми попадаха пред очите, бяха дървени и бях късметлия, ако в тях имаше някаква ядивна храна. Израснах на улицата, ясно ли ти е? Ако ме бяха захвърлили тук, щях да си мисля, че съм в рая, с всичката тая храна, дето се втурва към теб иззад всеки плет. Станах ченге, щото даваха по някоя пара, а се научих да бъда ченге от свестни ченгета, понеже, повярвай ми, господинчо, всяка нощ се будя с мисълта, че можех да тръгна по друг път. После срещнах една добра дама и на твое място, хлапако, щях да се моля и аз да си намеря такава. Така че се поспретнах, а един ден лорд Ветинари… чувал си за него, нали, малкия? Е, на него му трябваше някой да върши работа, пък титлата отваря врати, така че всъщност не ми се налага да ги отварям с ритник. И знаеш ли какво? Все си мисля, че ботушите ми са видели толкова много престъпления през годините, че по своя воля тръгват към тях, и така разбирам, че има нещо, дето си плаче за ритника. Ти също, подушвам го у теб. Кажи ми какво е.