Глен Кук - Бялата роза

Кометата изчезна. Пълна луна беше яхнала обсипаното с диаманти небе. Огромна сянка прекоси звездите, закривайки Млечния път. Глава , осъзна Боманц. Глава на мрака . Вълча глава, която захапа луната… После изчезна. Той отново беше с жената. Вървеше по горската пътека и прескачаше слънчевите лъчи. Тя му обещаваше нещо…

Антикварят се събуди. Жасмин го разтърсваше.

— Бо! Пак сънуваш! Събуди се!

— Добре съм — промърмори той. — Този път не беше много страшно…

— Трябва да спреш да ядеш толкова лук! Човек на твоята възраст, отгоре на това с язва…

Боманц седна и потупа стомаха си. Язвата не го притесняваше напоследък. Но и без нея имаше прекалено много проблеми. Спусна крака на пода и се втренчи в мрака.

— Какво правиш?

— Мисля си, че трябва да ида да видя Стенс.

— Нуждаеш се от почивка.

— Глупости. Какъвто съм старец… Старите хора не се нуждаят от почивка. Не могат да си го позволят. Не им е останало време за хабене! — и потърси ботушите си.

Жасмин промърмори нещо злобно. Не й обърна внимание. Беше се усъвършенствал в това изкуство. Тя добави:

— Бъди внимателен, чу ли?

— А?

— Бъди внимателен. Не се чувствам спокойна, откакто Бесанд го няма.

— Той си тръгна едва тази заран!

— Да, но…

Боманц напусна къщата, мърморейки за суеверни старици, които не понасят промените.

Тръгна по обиколния път, като спираше, за да погледа кометата. Беше забележителна. Велик вестител на слава. Запита се дали сънят не се е опитвал да му подскаже нещо. Сянка, която поглъща луната, хм! Не е достатъчно ясно, реши.

Близо до края на града чу гласове и започна да се прокрадва по-внимателно. Хората по принцип не излизаха по това време на нощта.

Гласовете идваха от една изоставена колиба. Вътре блещукаше свещ. Пилигрими , предположи той. Намери си пролука, но не видя нищо, освен гърба на един човек. Имаше нещо познато в тези увиснали рамене… Бесанд? Не, разбира се. Твърде едър беше. По-скоро някоя от горилите на Побойника…

Не можа да разпознае и гласовете — участниците шепнеха, но единият му звучеше досущ като привичното скимтене на Мен Фу. Думите обаче се различаваха добре.

— Виж, направихме всичко възможно, за да го разкараме! Вземи работата и дома на един човек, и той все ще осъзнае, че не е желан тук. Но този не иска да си тръгне!

Втори глас:

— Тогава е време за крайни мерки.

Скимтящият гласец:

— Това отива твърде далеч!

Отвратено сумтене:

— Страхливец! Аз ще го направя. Къде е той?

— Скрил се е в старата конюшня, в плевника. Направил си е нар, като дърто куче в дупка.

Чу се пъшкане, когато някой се надигна. Раздвижиха се крака. Боманц притисна корема си, отстъпи тихичко встрани и се скри в сенките. Огромна фигура пресече пътя. Светлината на кометата се лееше по острието в ръката на човека.

Антикварят се отдръпна в още по-далечна сянка и спря да помисли.

Какво означаваше всичко това? Най-вероятно убийство. Но чие? Защо? Кой се бе нанесъл в изоставената конюшня? Поклонниците и пътниците използваха празните сгради през цялото време… Кои бяха тези хора?

Хрумнаха му различни възможности, но той ги отхвърли като прекалено зловещи. Когато успя да се вземе в ръце, забърза към разкопките.

Фенерът на Стенсил светеше, но момчето не се виждаше.

— Стенс? — Никакъв отговор. — Стенсил! Къде си?

Отново никакъв отговор. Почти паникьосан, Боманц извика:

— Стенсил!

— Ти ли си, тате?

— Къде си?

— Почивах си.

Антикварят въздъхна и седна. Синът му се появи след минутка, бършейки потта от челото си. Защо ли? Нощта беше студена.

— Стенсил, да не би Бесанд да си е променил намеренията? Видях го да тръгва тази сутрин, но преди малко чух някакви хора да планират убийство. Стори ми се, че него имат предвид!

— Убийство ли? Кои?

— Не знам. Един от тях май беше Мен Фу. Бяха трима или четирима. Той да не се е върнал?

— Не мисля. Да не си сънувал нещо, а? Какво правиш тук посреднощ, всъщност?

— Пак този кошмар. Не можах да заспя повече… И не си въобразявам — онези там се канеха да убият някого, защото не искал да си тръгне!

— Това е безсмислено, тате.

— Не ме е грижа…

Боманц се извърна. Чу странния шум отново. Някой с олюляване пристъпи в осветения кръг. Направи три крачки и падна.

— Бесанд! Това е Бесанд! Какво ти казах?!

На гърдите на бившия Наблюдател кървеше рана.

— Добре съм — промърмори. — Ще се оправя. Просто шок. Не е толкова зле, колкото изглежда!