Глен Кук - Тя е тъмата

Може би. Изтощението би могло да попречи на вярното решение в критичен момент.

Започнах да се връщам, носейки се нагоре и над езерото Танжи, което беше дяволски внушително дори от гледната точка на Пушека.

Треперех на студения вятър…

Навън с Пушека нямаше никакъв вятър. Нито топлина, студ, глад или болка. Беше просто съществуване и гледка.

И страх.

Защото там, в сгъстяващата се тъмнината над южния бряг на езерото, имаше мрачен призрак с много ръце, гърди и злонамерени черни устни, разтеглени във вампирска усмивка.

Там, навън, може да се паникьосате. Аз го сторих.

— Добре ли си? — попита Едноокия, когато се появих пред каруцата. Навън беше тъмно. Той беше разпрегнал конете наблизо, за да се нахранят, беше запалил огън и сега седеше на капрата, зает да полира копие, което изглеждаше като издялкано от абаносово дърво — бляскаво инкрустирано със стотици сребристи гротескни фигури.

— Мяташе се и крещеше там отзад.

— Благодаря, че дойде да видиш какво не е наред.

— Дъртата каза, че го правиш през цялото време. Не изглеждаше да си струва безпокойството.

— Вероятно не си струваше. Тъкмо ти свивах запаса от бира. — Не беше вярно, но имах чувството, че наоколо можеше да се намери. Дори през най-лошите времена на обсадата при Деджагор той и Гоблин успяха да произведат нещо, за което претендираха, че е бира.

Едноокия мълча достатъчно дълго, за да се издаде. Ако тази проклета каруца останеше на едно място достатъчно време, нещо — иначе предназначено за храна или конски фураж — щеше да се превърне в парлива и алкохолна течност.

— За какво е копието? — попитах. — От известно време не сме го виждали. — Той го бе създал със специалното предназначение да убива Господари на сенките.

— Говорих с някои от братята, които са били с дивизията на Господарката. Наминаха преди малко, докато ти хъркаше. Кофата и Червенокосия. Казаха, че наскоро видели на три пъти голяма черна котка. Разбрах, че трябва да съм подготвен възможно най-добре.

Не звучеше като да е загрижен, но беше. Това копие представляваше шедьовъра на неговото изкуство.

Котката вероятно беше видоменител, наречен Лиза Даела Боуалк, която не можеше да променя животинската си форма, защото Едноокия уби нейния учител, преди да я научи как става. Преди се бе опитвала да го сгащи. Едноокия изглеждаше сигурен, че ще се пробва отново.

— Хвани я, ако можеш — му казах аз. — Струва ми се, че бихме могли да я използваме, ако за малко я оставим на Господарката.

— Правилно. Това ще бъде основната ми мисъл.

— Отивам да видя Стареца.

— Кажи му, че искам да си ида вкъщи. Тук е дяволски студено за дъртак като мен.

Подсмихнах се, както се и предполагаше да сторя. Слязох на земята, въпреки сковаността си и се насочих в посоката, където предполагах, че е Знахаря, съдейки по гъстотата на огньовете. Добре е, че аз и Едноокия свикнахме да си говорим на древни езици. Преди да съм изминал и пет крачки, от сенките пристъпи Тай Дей. Не каза нищо, но беше там — желан или не, за да ми пази гърба.

Пътуването продължаваше. Каруците се чупеха. Животните осакатяваха. Мъжете се нараняваха. Слоновете се оплакваха от времето. Както и аз. На няколко пъти валя сняг — не покривало от големи меки мокри снежинки, а шибани от вятъра сачми, които жилят кожата ти и веднага се стопяват без следа.

Добрата новина беше, че конницата на Могаба никога не се изпречи на пътя ни. Тя не представляваше проблем, стига фуражирите и разузнавачите да не се разгръщаха твърде напред. Подозирам, че Могаба беше по-заинтересован да знае къде сме, отколкото да прахосва войници в опит да ни спрат, преди да сме стигнали до силната му позиция.

После, един следобед, никой не получи рутинните заповеди за почивка и бивак. Войниците се препъваха мрачно напред, кълнейки хапещия вятър, като си напомняха един на друг, че генералите рядко са здравомислещи и с неопетнено потекло. Нямаше да са генерали, ако бяха.

Отидох да потърся Капитана.

Той беше там, с големите си гарвани на раменете. Други кръжаха над него, препирайки се. Усмихваше се, единственият щастлив глупак в армията. Генерал на генералите.

— Здрасти, шефе. Цялата нощ ли ще се гърбим?

— На по-малко от десет мили сме от Чаранки. Мисля, че ще е чудесно да сме се разположили там, когато Могаба стане на сутринта.

Той живее в своя собствен свят, нямаше никакво съмнение в това. Роден за генерал. Наистина вярваше, че може да се надлъгва с Могаба.