Сибин Майналовски - Тринадесетата глава

Събудих се от звука на камък, който стърже върху камък. Отначало не можах да осъзная откъде се разнася сухото търкане, но после полъхът, който разбута застоялия въздух, заобикалящ ме от незнайно колко столетия, освежи паметта ми. Бях в гробница. Следователно, това бе звукът от отместваща се надгробна плоча. Странно. За последен път чух това стържене преди около хиляда-две хиляди години, когато десетина търсачи на силни усещания бяха решили да опитат късмета си и да ме възкресят. Но пък ако помня какво се случи с тях… В крайна сметка, ничия памет не е безгрешна — дори ако се казваш Абдул ал-Хазред.

Така. Напредвахме. Вече дори си спомних името си. Браво на мен. Другото засега не ме интересуваше. Важно беше да разбера единствено на кого, Мракът го взел, бях потрябвал по никое време.

Все още не бях отворил очи. Страхувах се, че ако го направя, сухата кожа на клепачите ми ще се разпилее по бузите ми като прастар пергамент. А и не знаех дали идиотът, който отместваше надгробната ми плоча, не е донесъл със себе си отвратителния привкус на светлина — светлината, която за едно Дете на Мрака като мен бе по-омразна и от Божия целувка. Отлепих бавно устни и изрекох:

— Ако си донесъл със себе си факла или нещо друго, би ли го изгасил, ако обичаш?

Учудих се на гласа си още с първата прозвучала нотка. Приличаше на звука от разравяне на купчина чакъл в празно ехтящо пространство. Устата ми саса се разтегна в усмивка, която обаче се стопи, щом чух гласа отсреща:

— Спокойно, Гарване. Мракът е и моя съдба.

Изпсувах наум. От всички неканени гости, които очаквах да видя пред себе си, името на Тери Сторн бе последно в списъка ми.

— Тери… Доста време мина от последната ни среща…

— Така е, учителю.

— Предполагам, имаш достатъчно убедителна причина да използваш това, на което самият аз съм те учил, и да връщаш от смъртта един пенсионер.

— Приеми, че просто съм те събудил от доста продължителна и досадна старческа дрямка.

— Не че не си прав донякъде, но това е друг въпрос. Само не ми казвай, ако обичаш, че си дошъл за книгата.

— Така е, Гарване. След като друидите от Светлото Братство изгориха последния 666-ти препис на „Некрономикон“, единственият останал екземпляр би трябвало да е у теб.

— Да, вярно. Но какво те кара да мислиш, че ще ти го дам? Мисли бързо, младежо. Търпението ми не е безгранично и ти много добре знаеш това.

— В момента това въобще не ме интересува, Гарване.

— Нима искаш да кажеш, че ще се изправиш срещу мене, ученико?

— Нямам намерение, учителю. Не съм дошъл за свада, а за разговор… молба… може би съвет…

— За какво ти е книгата ми? И без това вече знаеш много повече от който и да е друг Тъмен Маг.

— Повярвай ми… трябва ми и то много.

Изгледах го втренчено. В гласа му прозвучаха нотки, каквито не бях чувал досега. За хилядолетията познанство с него бях ставал свидетел на какво ли не — на ярост, раздразнение, безразличие… но тъга у Тери Сторн???

Огледах го още веднъж от глава до пети. Беше все същият както преди вече близо четири хиляди години, когато дойде в къщата ми, за да се изучи на Тъмното Изкуство. Беше твърдо решен да стане най-добрият… и, в името на Мрака, успя. В началото никой не го приемаше насериозно — отчасти поради факта, че е ученик на Лудия Арабин (в крайна сметка никога не бях бил популярен…), отчасти поради вроденото недоверие и в някои случаи дори омраза към малефицистиката и некроманията, отчасти поради твърдото му решение да запази младежката си външност. Последното като че ли разгневи най-много мухлясалите мозъци на колегите му, според които ако един Маг не изглежда стар като света, изкуството му не струва и пет пари. Въобще Тери с външния си вид нарушаваше най-малко две трети от всички магьоснически традиции. Вместо обичайния бял плащ или черна роба, препасана с въже (каквито бяха каноните) той винаги носеше черни кожени якета или дълги черти палта. Косата му — все още гарвановочерна — бе доста дълга и препасана отзад на тила със сребърна халка. Никога не носеше жезъл или други глезотии, но за сметка на това не сваляше от ръката си станалия вече легендарен пръстен с изрязаната от цял аметист пентаграма. Да, хлапето определено имаше собствен стил — както във външния си вид, така и в изкуството си…

— Усещам нещо странно в гласа ти, ученико.

— Никога не съм можел да скрия нищо от теб, Гарване.

— Случило ли се е нещо?