Сибин Майналовски - Прощаване с магьосника

Един ден той, както обикновено, излязъл от дома си, без да знае къде ще го отведат пътищата между световете. Този път решил да не обикаля познати места, а да се довери на инстинкта си на пътешественик, затова закрачил безцелно. Преминал през няколко портала, изпушил един Мрак знае колко лули и през цялото време вървял замислено, потънал в неприятни мисли за живота. Когато след известно време най-сетне надигнал очи, се озовал в странен свят, където дотогава не била стъпвал човешки, елфически или тролски крак — един свят, забравен от бог и от дявол. Магьосникът решил да намери някой от местните жители, за да се поинтересува къде все пак е попаднал. Какво било изумлението му, когато открил, че всички около него са слепи… От няколко случайни минувачи научил, че според легендата преди повече от 12 000 години, по време на Великите Драконови Войни една от битките между величествените същества се разиграла точно над въпросния свят. Драконовият огън бил толкова силен, че хора и живо тни ослепели завинаги.

Трогнат от дочутото, магьосникът решил да остане за известно време в този свят, за да помага с каквото може — с меч, магия или добра дума. Така изкарал почти 13 години там, докато един ден не се запознал с местна девойка. Тази девойка… може би само този, който я е виждал, би могъл да опише с вулгарните човешки думи каква красавица била… Душата й… душата й била бяла и чиста като сълзи на цвете… Но няма смисъл — всички слова бледнеят пред действителността, която някога — в много редки случаи, но все пак понякога — може да бъде по-красива и от приказката.

Магьосникът се влюбил. Доста глупава и безразсъдна постъпка за един човек на близо 7000 години, който прекрасно знаел какво може да очаква от живота и по-специално от жените… Но все пак той си казал: „Момичето е сляпо — значи не е успяло да види покварата в света около себе си… не е съзирало обичайните преструвки на съществата от своя пол и не се е изкушило от тях… не е попивало с очи сладострастните погледи на мъжете по снагата си…“. Затова смело и безразсъдно се хвърлил с главата напред в дълбоките води на любовта, независимо от факта, че не един и два пъти се бил давел именно в тях. Той постоянно прекарвал времето си с нея и й говорел… Разказвал й колко е красива, колко прекрасен е светът за двама души, които се обичат, независимо от разстояние, години и жизнен опит, как единствено чувствата, а не измамната действителност, която хората виждат с грешните си очи, има някакво значение в този живот…

Девойката сякаш повярвала… поне дотам, че на думи се влюбила в магьосника. Пред нея обаче изникнало неочаквано изкушение — тя поискала поне за миг да отвори очи, за да огледа света около себе си. „Мили — повтаряла му тя всеки ден — бих искала да имам очи единствено за да мога да сравня посредствеността на този свят с твоята красота…“

И глупавият магьосник повярвал… Той призовал всичката си сила за една невероятно сложна магия, която трябвало да помогне на момичето. След като се свестил след отката на Силата (все пак той бил Тъмен Маг, несвикнал чак толкова на бялата магия), видял, че се е случило чудо: девойката прогледнала за пръв път от раждането си. Радостта на магьосника нямала край. Той си мислел, че първото нещо, което ще направи момичето, ще бъде да се огледа в очите му, за да види колко красива е… Блажени са вярващите, както се казва в човешката Библия. Едно бил забравил магът — да изцели любимата си не само от фидическата, но и от душевната слепота… Девойката като невидяла (моля да ми простите неволния каламбур) се затичала по света и започнала да гледа всичко — цветя, небе, слънце… и най-вече мъже, разбира се. И след като се нагледала на достатъчно, решила, че магьосникът е прекалено грозен за нея. Е, не че го била видяла — истински — за повече от пет секунди, но това за нея нямало значе ние. Пред нея се изправил цял един свят, пълен с изкушения, които понякога са по-силни и от най-могъщото чувство… Тя се оправдала с това, че двамата са от различни светове и че просто няма как да бъдат заедно… донесла от девет кладенеца вода и от девет планини пръст, за да натрупа огромна кална стена между себе си и магьосника… заляла го със студен душ и припнала доволно като пеперудка от цвят на цвят и от град на град. Естествено, магьосникът бил забравен на втората минута след началото на дългото наваксване на пропуснатото… Дълбоко в нечитието останали всички клетви от рода на „Никога няма да те забравя“ или „Ще ми липсваш“, каквито жените са склонни да сипят със скоростта на пороен дъжд през май.