Джин Вульф - Цитаделата на аутарха

Попитах го какво иска да каже.

— Ти разбра онова, което се опитваше да ни разкаже лодкарят. Четеше се по лицето ти. Освен това се уплаши, или най-малкото се разтревожи. Но не толкова, колкото се беше уплашил той в лодката си през нощта, нито пък колкото щяхме да бъдем Рош, Оуен или аз, ако се бяхме оказали там и знаехме за какво става дума. Разбойниците, за които говориш, сигурно са били тук и през нощта — нали е трябвало да следят и патрулните катери. Обзалагам се, че няма да се появят нито днес, нито още два-три дни.

Еата докосна ръката ми.

— Мислиш ли, че онова момиче… Максилиндис… е в опасност на лодката?

— В не по-голяма от опасността, която е надвиснала над теб благодарение на нея — отговорих аз. Той не разбра какво исках да кажа, но аз знаех много добре. Неговата Максилиндис не бе Текла. Неговата история не можеше да бъде еднаква с моята. Но зад лицето й и палавите й очи аз виждах въртящите се коридори на Времето. Любовта е тежък труд за палачите. Но дори да разпусна гилдията, Еата ще стане палач, както и всички мъже, отнасящи се с презрение към богатството и към убеждението, че липсата му те прави нещо по-долно от човек. И ще причинява болка поради самата си същност, независимо от собственото му желание. Беше ми жал за него, но още по-силна мъка изпитвах заради Максилиндис, момичето моряк.

Оставихме Рош, Дрот и Еата на стража и двамата с Оуен тръгнахме към къщата. Спряхме при вратата и чух меките стъпки на Доркас вътре.

— Няма да ти кажем кой си. И не можем да ти разкрием какъв ще станеш. Но ние сме твоят Самодържец и ще ти кажем какво трябва да сториш.

Не разполагах със специални думи за него, но се оказа, че и не се нуждая от тях. Оуен падна на колене, както бе направил и кастеланът.

— Доведохме със себе си палачи, за да знаеш какво може да последва в случай на неподчинение. Но сега, след като те срещнахме, се съмняваме, че присъствието им е било необходимо. В тази къща има една жена. След малко ти ще влезеш вътре. Трябва да й разкажеш историята си, както я разказа на нас, и трябва да останеш с нея и да я защитаваш, дори и да се опита да те изгони.

— Ще направя всичко по силите си, Самодържецо — отговори Оуен.

— Когато настъпи подходящото време, трябва да я убедиш да напусне този град на смъртта. А дотогава ти даваме това — извадих пистолета и му го подадох. — Струва цял товар хрисози, но докато си тук, ще ти свърши много по-добра работа от всичкото злато на света. Когато ти и жената бъдете в безопасност, ще го откупим от теб, стига да пожелаеш.

Показах му как да използва пистолета и си тръгнах.

И тъй, останах сам. Несъмнено, сред онези, които са прочели краткото описание на това твърде бурно лято, ще се намерят такива, които ще заявят, че обикновено съм бил сам. Йонас, най-добрият ми приятел, бе в собствените си очи само машина. А Доркас, която продължавам да обичам и до днес, се смята за нещо като призрак.

Аз обаче не се чувствам така. Ние сами избираме дали да бъдем самотни, когато решаваме кого да приемем за свой приятел и кого да отхвърлим. Така отшелникът в пещерата има своята компания, защото птиците и зайците — посветените, чиито думи живеят в „горските книги“, както и ветровете, които са вестителите на Несътворения, са негови приятели. А човек, който живее сред милиони други, може да остане самотен, защото има около себе си единствено врагове и жертви.

Аджиа, която бих могъл да обикна, предпочете да стане Водалус в женски облик и да приеме за свой враг всичко най-живо в човечеството. Обичах Доркас с цялото си сърце, но може би не достатъчно силно. И сега бях сам, защото станах част от нейното минало, което тя винаги бе обичала повече, отколкото мен — е, може би с изключение на първите няколко дни.

За разказване не остана почти нищо. Настъпи утрото и слънцето изгря, червено като налято с кръв око. През прозореца духа студен вятър. Скоро ще се появи слугата с димящия поднос, а несъмнено заедно с него — и старият прегърбен отец Инир, който дори в последните му останали мигове настоява да бъде от помощ. Старият отец Инир, далеч надхвърлил отредения за недълговечния му вид срок. Отец Инир, който, страхувам се, няма да надживее с много червеното слънце. Колко ли ще се разстрои, като открие, че съм прекарал цяла нощ над ръкописа тук, под купола.

Скоро ще трябва да облека сребърната мантия, която е по-чиста и от бялото. Няма значение.

Дните на кораба ще бъдат дълги. Ще чета. Все още има много неща, които трябва да науча. Ще дремя в каютата си и ще слушам как столетията изтичат покрай корпуса. Ще занеса този ръкопис на учителя Ултан. Но на кораба ще го преписвам във времето, когато не мога да спя и да чета. Ще го нарека „Книга на Новото слънце“, тъй като казват, че онази първата, която е изгубена преди много векове, е предрекла идването му. След като го завърша, ще запечатам второто копие и ще го пусна да се носи в моретата на пространството и времето.