Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Другият бряг едва се вижда!

— Стига си опявал! Казах ти — ще те прехвърля.

— А ти?

— Качвай се на коня. Ще поговорим по пътя. Ей, какво правиш, не с тоя чувал! Какво, да не искаш да строшиш гръбнака на Плотка?

— Това Плотка ли е? Но Плотка беше червеникавокафява, а тази е кестенява.

— Всичките ми кобили се казват Плотка. Много добре го знаеш и престани да дрънкаш. Нали ти казах — хвърли чувала. Какво имаш там, по дяволите, злато ли?

— Ръкописи! Стихове! И малко ядене…

— Хвърли го в реката. Ще напишеш нови. А храната ще си поделим.

Лютичето направи жалостива физиономия, но не спори повече, а със замах хвърли чувала в реката. Скочи на коня, настани се върху дисагите и хвана вещера за кръста.

— Напред, напред — говореше той припряно. — Да не губим време, Гералт, да тръгнем към гората, преди да…

— Престани, Лютиче, започваш да предаваш паниката си на Плотка.

— Не ми се присмивай. Ако беше видял каквото видях аз…

— Млъкни, по дяволите! Да вървим, искам да уредя прехвърлянето ти, преди да мръкне.

— На мен? А ти?

— Аз имам работа от тази страна на реката.

— Сигурно си полудял, Гералт. Какво, не ти ли е мил животът? Каква работа?

— Това не те засяга. Отивам в Цинтра.

— В Цинтра? Вече няма Цинтра.

— Какви ги говориш?

— Вече няма Цинтра. Само пепел и купчина камъни. Нилфгардците…

— Слизай, Лютиче.

— Какво?

— Слизай! — Вещерът рязко се обърна. Трубадурът погледна в лицето му и моментално скочи на земята, отстъпи назад и се спъна.

Гералт слезе бавно. Прехвърли повода през главата на кобилата, постоя нерешително и после изтри лицето си, без да сваля ръкавицата. Седна край една яма, под разперил листа дрян с кървавочервени плодчета.

— Ела тук, Лютиче — каза той. — Седни и разкажи какво става с Цинтра. Всичко.

Поетът седна.

— Нилфгардците нахлули там през едно дефиле — започна той след кратко мълчание. — Обкръжили армията на Цинтра в долината Марнадал. Разразила се битка, която продължила през целия ден, от сутринта до вечерта. Хората от Цинтра се съпротивлявали яростно, но половината били избити. Кралят загинал и тогава кралицата…

— Каланте.

— Да. Не допуснала паника, не позволила на останалите да се разбягат, събрала около себе си и около знамето когото могла, пробили обръча на врага и се промъкнали през реката към града. Тези, които успели.

— А Каланте?

— С шепа рицари останала при реката, за да прикрият отстъплението на останалите. Разправят, че се е била като мъж, хвърляла се е като обезумяла в самия вихър на сражението. Наболи я с пики, когато налетяла върху нилфгардската пехота. Отнесли я в града, тежко ранена. Какво има в манерката, Гералт?

— Вино. Искаш ли?

— Може.

— Разказвай. Разказвай по-нататък, Лютиче. Всичко.

— Градът по принцип бил без защита, нямало кой да стои на стените. Оцелелите рицари, семействата им, велможите и кралицата… се барикадирали в двореца. Нилфгардците го превзели за нула време и магьосниците им разбили на пух и прах портата и част от стените. Не поддала само вратата на кулата, явно е била подсилена от могъщи магьосници, защото устояла на нилфгардската магия. И все пак след четири дни нилфгардците нахлули в покоите. Но не заварили никой жив. Нито един човек. Жените убили децата си, мъжете убили жените си и се самоубили с мечовете или… Какво ти е, Гералт?

— Разказвай, Лютиче.

— Или… Като Каланте… С главата надолу от балкона, от самия връх. Разправят, че е молила да я убият, но никой не искал. Тогава допълзяла до балкона и… с главата надолу. Разправят, че правили с тялото й ужасни неща… Не ми се говори за това. Какво ти е?

— Нищо. Лютиче… В Цинтра имаше… едно момиче. Внучка на Каланте, на около десет-единайсет години. Казваше се Цири. Чу ли нещо за нея?

— Не. Но в града и двореца имало страшно клане и почти никой не оцелял. А от защитниците на кулата не оживял абсолютно никой, казах ти. Повечето жени и деца от най-знатните родове били именно там.

Вещерът мълчеше.

— Тази Каланте — попита Лютичето. — Познаваше ли я?

— Познавах я.

— А момичето, за което питаш? Цири?

— И нея я познавах.

Откъм реката полъхна ветрец, развълнува водата, разлюля клоните и от тях заваляха листа. „Есен — помисли си вещерът. — Отново е есен.“

Изправи се.

— Вярваш ли в предопределението, Лютиче?

Трубадурът вдигна глава, погледна го с широко отворени очи.

— Защо питаш?

— Отговори ми.

— Ами… вярвам.

— А знаеш ли, че само предопределението не е достатъчно? Нужно е нещо повече?