Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Нищо. Продължавай, Юрга.

— Страшна битка беше, ох, ако не бяха тези магьосници от Хълма, може би нямаше да си говорим сега с вас, нямаше да се връщам у дома, защото нямаше да имам дом, нямаше да ме има и мен, а може би и вас… Да, трябва да сме благодарни на магьосниците. Четиринайсет загинаха, защитавайки нас, хората от Соден и Заречие. Естествено и други се биха там, воини и рицари, а и селяни, кой с каквото има — вили, мотики или просто с тояги. Всички се биеха на живот и смърт и мнозина загинаха. Но магьосниците… Не е кой знае какво, ако умират воини — на тях това им е работата, а животът и без това е кратък. Но магьосниците могат да живеят колкото си искат. А не се поколебаха…

— Не са се поколебали… — повтори вещерът, потривайки чело с ръка. — Не са се поколебали. А аз бях на север…

— Какво ви е, господине?

— Нищо.

— Да… Всички от околността носим цветя на този хълм, а през май, на Белетейн, там гори огън. И винаги ще гори. И те ще живеят вечно в спомените на хората, тези четиринайсет. А да живееш в спомените на хората… Това е… нещо повече! Нещо повече, господин Гералт!

— Прав си, Юрга.

— Всяко от децата ни знае имената на четиринайсетте, изсечени на камъка, който е на върха на Хълма. Не вярвате ли? Слушайте: Алекс, наричан Роба, Трис Мериголд, Атлан Керк, Ванеле от Бруге, Дагоберт от Воле…

— Спри, Юрга.

— Какво ви е, господине? Блед сте като мъртвец!

— Нищо.

Той се изкачваше по Хълма бавно, внимателно, като се вслушваше в работата на мускулите и сухожилията на магически излекувания крак. Макар че раната се беше затворила напълно, той продължаваше да пази крака си и се стараеше да не се отпуска на него с цялата си тежест. Беше горещо и ароматът на треви го удряше в главата и го опияняваше приятно.

Обелискът беше не в центъра на плоско отсечения връх, а по-встрани, извън кръга от ъгловати камъни. Ако човек дойдеше тук точно преди залез, сянката на менхира, падаща върху кръга, би прекосила диаметъра му, указвайки посоката, в която са били обърнати магьосниците по време на битката. Гералт погледна нататък, към безкрайните хълмисти поля. Дори и костите на загиналите още да лежаха там — а сигурно беше така, — явно бяха скрити от буйната трева. Един ястреб се рееше и описваше кръгове с широко разперени криле — единствената движеща се точка сред застиналия в жегата пейзаж.

Обелискът беше широк в основата си и за да се обхване с ръце, биха били нужни най-малко петима или шестима души. Ясно беше, че не е възможно да са го качили горе без помощта на магия. Обърнатата към каменния кръг страна на менхира беше гладка и на нея бяха изсечени рунически букви.

Имената на четиринайсетте загинали.

Той се приближи бавно. Юрга беше прав. В основата на обелиска лежаха цветя, най-обикновени полски цветя: макове, лупини, слези, незабравки.

Имената на четиринайсетте.

Четеше бавно, отгоре надолу, а пред очите му се появяваха имената на тези, които беше познавал.

Червенокосата Трис Мериголд — весела, кикотеща се при всеки повод, на вид като девойка. Той я обичаше. Тя него — също.

Лавдбор от Муривел, с когото за малко да се сбие навремето във Визим, когато го хвана да използва фина телекинеза по време на игра с хвърляне на кости.

Лита Нейд, наричана Корала. Бяха й дали прякора заради цвета на червилото, което използваше. Някога беше настроила срещу него краля на Белогун, който го хвърли за цяла седмица в тъмница. Когато го пуснаха, отиде при нея, за да узнае причините. Не забеляза как се озова в леглото й и изкара и там една седмица.

Старият Горазд, който искаше да му плати сто марки срещу правото да изследва очите му и му предложи хиляда за възможността да му направи аутопсия, „не непременно веднага“, както се беше изразил.

Оставаха три имена, но тогава чу зад гърба си шумолене и се обърна.

Беше боса, с обикновена ленена рокля. Върху дългите й светли, свободно разпуснати коси имаше венец от маргаритки.

— Здравей — каза той.

Тя го погледна със студените си очи, но не отговори.

Той забеляза, че тя няма почти никакъв загар. А това беше странно в края на лятото, когато селските девойки направо почерняваха. Лицето й и откритите й ръце бяха само леко златисти.

— Донесла си цвете?

Тя се усмихна и притвори ресници. Той почувства студ. Тя мина покрай него, без да каже нито дума, коленичи в основата на менхира и докосна с длан камъка.

— Аз не нося цветя — леко вдигна глава тя. — А тези, които са тук, са за мен.