Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Изобщо не ме е страх! — извика изведнъж Цири, превръщайки се за миг отново в малко дяволче. — И не съм вцепенена ни най-малко! Не си го и помисляй! Тук не може да се случи нищо с мен! Нищичко! Не ме е страх! Баба ми казва, че дриадите не са лоши, а баба ми е най-умната баба на света! Баба ми… Баба ми казва, че трябва да има повече гори като тази…

Тя млъкна и наведе глава. Еитне се засмя.

— Дете на Старата кръв — каза тя. — Да, Гералт. Все още се раждат Деца на Старата кръв, за които говорят пророчествата. А ти твърдиш, че нещо приключва… Съмняваш се, че ще оцелеем…

— Момичето е трябвало да се ожени за Кистрин от Верден — прекъсна я Гералт. — Жалко, че няма да се получи. Кистрин някой ден ще наследи трона след Ервил и под влиянието на жена с такива възгледи вероятно би прекратил нападенията над Брокилон?

— Не го ща твоя Кистрин! — тихо извика момичето и в зелените му очи проблесна нещо. — Нека твоят Кистрин си намери красив и глупав материал! Аз не съм никакъв материал! И няма да бъда никаква принцеса!

— Тихо, Дете на Старата кръв. — Дриадата притисна Цири към себе си. — Не викай. Разбира се, че няма да станеш принцеса…

— Разбира се — вметна кисело вещерът. — Ние с теб, Еитне, отлично знаем каква ще бъде тя. Виждам, че вече е решено. Какъв отговор да предам на Вензлав, Владетелко на Брокилон?

— Никакъв.

— Какво означава „никакъв“?

— Никакъв. Той ще разбере. Отдавна, много отдавна, когато Вензлав още не го е имало на света, към Брокилон са се приближавали херолди, свирели са рогове и тръби, проблясвали са доспехи, веели са се знамена. „Предай се, Брокилон — викали херолдите. — Крал Козизъб, владетел на Плешивата планина и Мократа ливада, иска да се предадеш, Брокилон!“ А отговорът на Брокилон винаги е бил един и същ. Когато напускаш гората ми, Гвинблейд, обърни се и послушай. В шума на листата ще чуеш отговора на Брокилон. Предай го на Вензлав и добави, че няма да има друг, докато стоят дъбовете в Дуен Канел. Докато тук расте поне едно дърво и живее поне една дриада.

Гералт мълчеше.

— Казваш, че нещо приключва — продължи бавно Еитне. — Не е вярно. Има неща, които никога не приключват. Говориш за оцеляване? Аз се боря за оцеляване. Брокилон е жив благодарение на моята борба, защото дърветата живеят повече от хората, само трябва да бъдат защитавани от вашите брадви. Ти ми говориш за крале и принцове. Кои са те? Тези, които аз познавам, са бели скелети в некрополите на Краг Ан, там, в дълбините на гората. В мраморни ковчези, върху късове златен метал и блестящи скъпоценни камъни. А Брокилон е жив, дърветата шумят над руините на дворците, корените разкъсват мрамора. Брокилон е жив. Помни ли твоят Вензлав кои са били тези крале? Помниш ли ги ти, Гвинблейд? Ако не, как можеш да твърдиш, че нещо приключва? Откъде знаеш кому е предопределена гибел и кому — вечност? Какво ти дава право да говориш за предопределението? Знаеш ли какво е това предопределение?

— Не — съгласи се той. — Не знам. Но…

— Щом не знаеш — прекъсна го тя, — никакво „но“ вече не може да помогне. Не знаеш. Просто не знаеш.

Тя замълча, докосна с пръсти челото си и се извърна.

— Когато преди много години дойде тук за първи път — отново заговори Еитне, — също не знаеше. А Морен… Дъщеря ми… Гералт, Морен е мъртва. Загина над Лентата, бранейки Брокилон. Не я познах, когато я донесоха. Лицето й беше размазано от копитата на конете ви. Предопределение? А сега ти, вещерю, който не можа да дариш Морен с дете, водиш при мен това Дете на Старата кръв. Момиче, което знае какво е това предопределение. Не, това не е познание, което би ти харесало, което би могъл да приемеш. Тя просто вярва. Повтори Цири, повтори това, което ми каза, преди да влезе този вещер, Гералт от Ривия, Белия вълк. Вещерът, който не знае. Повтори, Дете на Старата кръв.

— Уважаема… Благородна госпожо — изрече Цири с треперещ глас, — не ме задържай тук. Аз не мога… Искам… вкъщи. Искам да се върна вкъщи с Гералт. Аз трябва… С него…

— Защо с него?

— Защото той е моето предопределение.

Еитне се извърна. Беше много бледа.

— Е, какво ще кажеш, Гералт?

Той не отговори. Еитне плесна с длани. В дупката на дъба, като дух от царящата навън нощ, влезе Браен, понесла с две ръце огромна сребърна чаша. Медальонът на шията на вещера затрептя бързо и ритмично.

— Какво ще кажеш, Гералт? — повтори среброкосата дриада и се изправи. — Тя не иска да остава в Брокилон! Тя не иска да е дриада! Тя не иска да замени Морен, иска да си тръгне, да тръгне подир своето предопределение! Така ли е, Дете на Старата кръв? Точно това ли искаш?