Анджей Сапковски - Меч на съдбата

— Това не им доставя никакво удоволствие? Но, надявам се, не им е и неприятно?

— Не бъди дете. В този смисъл те по нищо не се отличават от обикновените жени. Поне не и физически.

— Какво имаш предвид?

— От теб зависи дали на дриадата ще й бъде приятно. Но тя ще се интересува предимно от резултата. Твоята особа е от второстепенно значение. Не очаквай благодарности. Между другото, не се опитвай да правиш каквото и да било по своя собствена инициатива.

— Собствена какво?

— Ако след случилото се я срещнеш на другия ден — обясни търпеливо вещерът, — се поклони, но, по дяволите, без усмивки или намигания. Дриадите приемат това изключително сериозно. Ако тя се усмихне или се приближи сама, можеш да поговориш с нея. Най-добре за Дърветата. Или ако не разбираш от дървета — за времето. Но ако тя се направи, че не те вижда — стой по-надалече от нея. А също и от останалите дриади. И не давай воля на ръцете си. Дриадите, които не са готови, не възприемат тези игри. Докоснеш ли ги — ще получиш наръгване с нож. Няма да разберат намеренията ти.

— Ти явно си в течение на брачните им обичаи — усмихна се Фрейксенет. — Случвало ли ти се е?

Вещерът премълча. Пред очите му стоеше красивата, стройна дриада, безсрамната й усмивка. Vatt’ghern, bloede caerme. Вещер, лош късмет. Кого си довела, Браен? За какво ни е той? Никаква полза от един вещер…

— Гералт?

— Какво?

— А принцеса Цирила?

— Забрави за принцесата. Тя ще стане дриада. След две-три години ще забие стрела в окото на собствения си брат, ако той се опита да влезе в Брокилон.

— По дяволите! — изруга Фрейксенет и се смръщи. — Ервил ще побеснее. Слушай, Гералт, а не може ли…

— Не! — прекъсна го Гералт. — Дори не се и опитвай. Няма да излезеш жив от Дуен Канел.

— Значи момичето е загубено.

— За вас — да.

Дървото на Еитне беше, разбира се, дъб, по-точно — три сраснали се дъба, все още зелени, без никакви следи от изсъхване, макар че Гералт определи възрастта им на не по-малко от триста години. Вътре дъбовете бяха кухи и хралупата беше с размерите на голяма стая, чийто таван се издигаше конусовидно нагоре. Дупката се осветяваше отвътре от недимящи светилници и беше превърната в скромно и удобно, съвсем не примитивно жилище.

Еитне стоеше на колене насред стаята върху някакъв влакнест килим. Пред нея като вкаменена стоеше Цири, измита и излекувана от настинката, широко отворила огромните си зелени очи. Вещерът забеляза, че сега, когато ги нямаше мръсотията и дяволитата гримаса, личицето й се бе оказало доста приятно.

Еитне бавно и грижливо вчесваше дългите коси на момичето.

— Влизай, Гвинблейд. Сядай.

Той седна, като преди това церемониално падна на коляно.

— Отпочина ли си? — попита дриадата, без да го поглежда, като продължаваше да вчесва момичето. — Кога смяташ да тръгнеш обратно? Какво ще кажеш за утре сутрин?

— Както заповядаш, Владетелко на Брокилон — отговори той студено. — Достатъчна е една твоя дума и аз ще престана да те дразня с присъствието си в Дуен Канел.

— Гералт — Еитне обърна глава към него, — не ме разбирай погрешно. Аз те познавам и те уважавам. Знам, че нито веднъж не си навредил нито на дриадите, нито на русалките, силфидите или нимфите, даже напротив, случвало се е да ги защитаваш и да спасяваш живота им. Но това не променя нищо. Разделя ни прекалено много. Принадлежим на различни светове. Не искам и не мога да правя изключения. За никого. Няма да питам дали разбираш, защото знам, че разбираш. Питам одобряваш ли това положение.

— Какво ще промени това?

— Нищо. Просто искам да знам.

— Одобрявам. А Цири? Тя също принадлежи на друг свят.

Цири го погледна изплашено, после премести поглед към дриадата. Еитне се усмихна.

— Не за дълго — каза тя.

— Моля те, Еитне. Размисли.

— Върху какво?

— Дай ми я. Нека да се върне. В света, на който принадлежи.

— Не, Бели вълко. — Дриадата отново мушна гребена в оплетените коси на момичето. — Няма да ти я дам. Ако някой е длъжен да го разбере, това си ти.

— Аз?

— Ти. И до Брокилон пристигат вести от външния свят. Вести за някакъв вещер, който срещу извършени услуги понякога иска да му се отблагодарят със странни клетви. „Ще ми дадеш това, което не очакваш да завариш вкъщи“. „Ще ми дадеш това, което вече имаш, но за което не знаеш“. Да ти звучи познато? Нали от известно време точно по такъв начин се опитвате да направлявате предопределението, търсите момчета, определени от съдбата да ви станат наследници, искате да спасите вида си от изчезване и забрава. От небитието. Защо тогава се учудваш на мен? Аз съм загрижена за съдбата на дриадите. Не е ли справедливо? За всяка убита дриада — по едно ваше момиче.