Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Приятелю — отвърна Онрак. — Аз съм свободен да пътувам из други светове. Станах от плът. Станах отново цял. Истина ли е това, или не е?

— Ако това място бъде унищожено, вие отново ще станете Т’лан Имасс. Това е точното име, нали? Онова безсмъртие на кости и изсъхнала плът. Племето тук ще се разпадне на прах.

Онрак го гледаше с изпълнени с ужас очи.

— Откъде знаеш това?

— Не вярвам Силхас Руин да лъже. Попитай Килава — забелязал съм как гледа, особено когато гостува Улшун Прал или когато тя седи до тебе край огъня. Тя знае. Не може да защити този свят. Дори Азатът не може да надделее срещу това, което предстои.

— Значи сме обречени.

„Не. Има го Руд Елале. Моя син.“

— И тъй — отрони след дълга пауза Онрак, — ще отпратиш сина си далече, за да може да живее.

„Не, приятелю. Ще го отпратя далече… за да спася всички вас.“ Но не можеше да изрече това на глас, не можеше да го разкрие. Защото вече познаваше Онрак добре; добре познаваше също така Улшун Прал и всички други тук. И те нямаше да приемат такава жертва. Нямаше да приемат Руд Елале да рискува живота си заради тях. Щяха без колебание да приемат собственото си унищожение. Да, Удинаас познаваше тези Имасс. Не гордостта ги правеше това, което бяха, а състраданието. Трагичният вид състрадание, онова, което се самопожертва и вижда в тази саможертва единствения избор, така че всъщност няма никакъв избор.

По-добре беше да събере страха и надеждата, и всичко останало, и да ги затаи в себе си. Какво можеше да предложи на Онрак сега, в този момент? Не знаеше.

Ново мълчание, а след това Имасс продължи:

— Е, добре. Разбирам и одобрявам. Няма защо той да умира с нас. Няма защо всъщност да вижда такова нещо, когато ни сполети. Искаш да му спестиш скръбта, доколкото е възможно. Но, Удинаас, неприемливо е ти да споделиш съдбата ни. Ти също трябва да напуснеш този свят.

— Не, приятелю. Това няма да го направя.

— Но все пак остава нуждата на сина ти да бъдеш с него.

„О, Руд ви обича всички, Онрак. Почти толкова, колкото, изглежда, обича мен. Но аз все пак ще остана, за да му напомням какво се бори да съхрани.“

— Не мога да го последвам там, където ще отидат със Силхас Руин — отвърна той. А после въздъхна и се усмихна вяло на Онрак. — Освен това тук и само тук, в твоята компания — в компанията на всички Имасс — съм почти щастлив. Няма доброволно да се откажа от това. — Толкова много истини можеше да се крият в тези сладкодумни лъжи. Макар причината да беше заблуда, чувствата, побрани така грижливо в тях, не бяха.

Колко по-лесно би било да разсъждаваш като тенаг или бедерин, каза си той. Истина от повърхността до сърцевината, плътна и чиста. Да, много по-лесно щеше да е.

Руд Елале излезе от колибата, последван след миг от Силхас Руин.

От лицето на сина си Удинаас разбра, че всякакво официално сбогуване ще е прекалено мъчително. Най-добре беше това да приключи с колкото може по-малко формалности. Той стана, а с него — и Онрак.

Наоколо имаше други. Наблюдаваха мълчаливо, усетили, че става нещо важно и знаменателно. Уважението и благовъзпитаността ги караха да стоят деликатно встрани.

— Нека го направим… непринудено — промълви Удинаас.

Онрак кимна.

— Ще се опитам, приятелю.

„Не е лицемер, о, не. По-малко човек, отколкото изглежда, значи. Всички са такива, проклети да са.“

— Прекалено чувствителен си — промълви Удинаас колкото можа по-топло, за да не ужилят думите му.

По страните на Онрак се застичаха сълзи и той само кимна, без да отвърне.

„Е, край на непринудеността.“

— О, хайде ела с мен, приятелю. Дори Руд не може да отхвърли дара ти.

И двамата пристъпиха към Руд Елале.

Силхас Руин се отдръпна встрани, за да изчака новия си повереник, и загледа прочувственото сбогуване с кървавите си очи.

Смъртен меч Кругава напомняше на Танакалаян за детството му. Все едно беше излязла от някоя от десетките легенди, които бе слушал свит под дебелите кожи, всички онези секващи дъха приключения на велики герои с чисто сърце, храбри и непоколебими, които винаги знаеха кой заслужава острия ръб на меча им и които все грешаха във вярата си в другите — до момента, в драматичната развръзка на разказа, когато истината за измяна и какво ли още не се разкриваше и се нанасяше възмездието. Дядо му винаги знаеше кога да придаде повече плътност на гласа си, кога да замълчи, та напрежението да се проточи, кога да прошепне някое ужасно разкритие. Само за да достави наслада на ококореното дете в късните часове на нощта.