Стивън Ериксън - Прах от мечти

Понякога, беше разбрал Удинаас, потенциалът е сила, която е най-добре да се избегне. Защото потенциалът, който усещаше в сина си, не беше повод за ликуване.

Помисли си, че сигурно всеки баща изпитва такъв проблясък на заслепяващата, пареща истина: в мига, в който усети предстоящото господство на своя син, било физическо или не толкова явно застрашаващо със заканата си. А може би това всъщност ставаше рядко, породено от конкретните обстоятелства. В края на краищата не на всеки баща синът може да се преобрази в дракон. Не на всеки баща синът таи в очите си златния блясък на утрото.

Нежната невинност на Руд Елале бе като меко наметало, криещо под себе си чудовищна същност, и това бе неизбежен факт, изгарящото послание в кръвта на сина му. Силхас Руин бе говорил за това с разбиране, болезнената истина бе изписана на лицето му. Зреещата жътва на Елейнт, плодоносна жестокост, жадна да се самоутоли и гледаща на света (на който и да е, на всеки свят) единствено като на поле за паша, а обещанието за засита чакаше своя миг в набъбващата лакомия на силата.

Рядко успяваше същество с омърсена кръв да надделее над тази вродена мегаломания.

— Ах, Удинаас — беше казал Силхас Руин. — Мой брат, може би Аномандър. Оссерк? Може би, а може би не. Имаше един Гадател на кости някога… и един соултейкън Джагът. Шепа други — кръвта на Елейнт в тях бе изтъняла — и точно затова имам надежда за Руд Елале. Той е трето поколение — не се ли е сблъскал с волята на майка си?

Е, казваха, че имало такова нещо.

Удинаас се потърка по челото. Погледна отново към стъкмената от бивни колиба и се зачуди дали не трябва да влезе и да сложи край на тези преговори веднага. В края на краищата Силхас Руин не беше включил себе си сред тези, които са овладели драконовата си кръв. Късче откровеност от страна на Бялата врана, изтръгнато от раната на унижението, безспорно. Единствено то все още задържаше Удинаас.

Присвит до него и загърнат в облаците дим от огнището, Онрак изпусна дълга въздишка, която просвири от ноздрите му — счупи един нос достатъчно пъти и всяко издишване се превръща в измъчена музика. Така поне беше с воина.

— Той ще го вземе според мен.

Удинаас кимна. Не можеше да се довери на себе си, за да проговори.

— Аз съм… смутен, приятелю. Че склони да позволиш тази среща. Че си намери оправдание и не се противопостави на поканата на Тайст Андий. Тази колиба, Удинаас, е може би място, пълно с лъжи. Какво би спряло Бялата врана да предложи на сина ти сладка глътка от ужасната сила?

В тона на Онрак нямаше загриженост, която да заслужи нещо повече от убийствено мълчание. Удинаас отново потърка лицето си, неспособен да реши кое бе по-неотзивчиво — лицето или ръцете му, и зачуден защо отговорът му се струваше толкова важен.

— Вървял съм в селението на Старвалд Демелайн, Онрак. Сред костите на безброй мъртви дракони. При самата порта труповете бяха струпани като лъскави мухи по перваз.

— Ако наистина е присъщо за Елейнт да жадуват за самоунищожение — промълви Онрак, — не би ли било по-добре да измъкнеш Руд от този порок?

— Съмнявам се, че е възможно — отвърна Удинаас. — Можеш ли да отвърнеш природата, Онрак? Всеки сезон сьомгата се връща от морето и вдига умиращото си тяло нагоре и нагоре срещу теченията, за да намери мястото, където е родена. Древните тенаги оставят стадата си да умрат сред костите на ближните си. Бедерините мигрират всяко лято до средата на равнината и се връщат всяка зима до окрайнините на леса…

— Все примитивни същества…

— И познавах роби в селото на Хирот — роби, били преди това войници, и те вехнеха от скръб, защото знаеха, че има бойни полета — места, където за първи път са пуснали кръв, — които никога вече няма да видят. Копнееха да се върнат, да минат отново през тях, да застанат пред гробните могили, пълни с костите на паднали приятели и другари. Да си спомнят и да поплачат. — Удинаас поклати глава. — Не сме много по-различни от зверовете, с които делим нашия свят, Онрак. Единственото, което наистина ни отделя от тях, това е нашият талант да отхвърляме истината — а сме адски добри в това. Сьомгата не оспорва нуждата си. Тенагите и бедерините не подлагат на съмнение онова, което ги подтиква.

— Значи си готов да обречеш сина си на съдбата му?

— Изборът не е мой — изръмжа Удинаас.

— А на Силхас Руин ли е?

— Онрак, може да изглежда, че тук сме защитени, но това е илюзия. Рефугиумът е отхвърляне на толкова много истини, че ме оставя без дъх. Улшун Прал, ти, целият ви народ — вие сте си внушили този живот, този свят. А Азатът на портала ви задържа в самозаблудата ви. Това място, колкото и да е възхитително, е затвор. — Удинаас изсумтя. — Трябва ли да го окова тук? Мога ли? Смея ли? Забравяш, че бях роб.