Стивън Ериксън - Прах от мечти

Събери едно скромно множество от такива скрити измамници — хора с посредствена интелигентност, хитри и злонамерени, с алчна амбиция — и сериозната неприятност е гарантирана. Очебиен пример за това можеше да се намери в сборището вещици и магьосници, които доскоро бяха управлявали шейките — доколкото можеше да се управлява един разпръснат, раздробен и потиснат народ.

Стиснал челюсти, Йедан Дериг се наведе. Леките вълни лизнаха ботушите му, водата закъркори в следите, оставени от тях по мекия пясък. Ръцете му трепереха, всичките му мускули бяха изтръпнали от умора. Соленият лъх на брега не можеше да отмие вонята в ноздрите му.

Зад него, в жалката купчина колиби отвъд пясъчната ивица, бяха започнали да се разбуждат гласове. Чу, че някой идва към брега. Стъпките бяха плахи и колебливи.

Йедан Дериг бръкна в студената вода и онова, което доскоро бе ясно, изведнъж се замъгли и разми на тъмни петна. Той загледа как вълните леко засмукват петната навътре и зареди в ума си молитва.

Тя застана зад него.

— В името на Празния трон, Йедан, какво си направил ?!

На ужасеното неверие на сестра си той отвърна с:

— Убих ги всичките освен две, кралице.

Тя го заобиколи, нагази във водата, застана срещу него, вдигна главата му и се взря в очите му.

— Но… защо ? Нима си помисли, че няма да мога да се справя с тях? Че ние няма да можем?

Той сви рамене.

— Те искаха крал. Който да те държи подвластна. Когото те на свой ред да държат в ръцете си.

— И затова ги изби? Йедан, голямата къща се е превърнала в кланица! И наистина ли си мислиш, че можеш просто така да измиеш ръцете си от онова, което си направил? Току-що си изклал двайсет и осем души. Шейки. Моя народ! Старци и старици! Изклал си ги!

Той я изгледа намръщено.

— Моя кралице, аз съм Стражът.

Тя го зяпна. Изписаното на лицето й говореше съвсем ясно. Вярваше, че брат й е полудял. Беше стъписана от ужас.

— Когато Пули и Скуиш се върнат, ще убия и тях — увери я той.

— Няма.

Разбираше, че разумният разговор със сестра му е невъзможен. Не и в този момент, докато в селото се извисяваха викове на потрес и скръб.

— Моя кралице…

— Йедан! — изохка тя. — Нима не разбираш какво си ми причинил? Не разбираш ли, че тази рана, която си нанесъл… да направиш такова нещо заради мен… — Не довърши и той видя сълзи в очите й. А после погледът й се вледени и тонът й стана твърд: — Останали са ти две възможности, Йедан Дериг. Оставаш и ще бъдеш даден на морето. Или приемаш изгнанието.

— Аз съм Стражът…

— Тогава ще бъдем слепи за нощта.

— Това не може да се допусне!

— Глупак. Оставил си ме без избор!

Той бавно се изправи.

— Тогава ще приема морето…

Тя се обърна към тъмните вълни. Наведе глава, раменете й се разтърсиха и гласът й излезе на хрип:

— Не. Махни се оттук, Йедан. Иди на север, в старите земи на Едур. Няма да приема още една смърт в мое име — нито една. Колкото и да е заслужена. Ти си моят брат. Върви си.

Не беше от измамниците, той го знаеше. Нито беше глупава. При безкрайната съпротива на сборището бе имала по-малко власт, отколкото й повеляваше титлата. И може би с цялата си интелигентност Ян Товис се беше примирила да приеме това ограничение. Ако вещиците и магьосниците се бяха оказали толкова мъдри и трезви, че да осъзнаят гибелната съблазън на амбицията, той щеше да остави нещата каквито бяха. Но те не мислеха за равновесие. Искаха онова, което бяха загубили. Не бяха показали благоразумието, което ситуацията налагаше.

Затова ги беше премахнал и властта на сестра му вече бе абсолютна. Смутът й бе съвсем разбираем. Рано или късно тя щеше да проумее онова, което бе нужно тепърва. А именно — завръщането му като Страж. Като баланс на безконтролната й власт.

Щеше да бъде търпелив.

— Ще направя както казваш — отвърна той.

Тя не пожела да се обърне. Затова Йедан Дериг кимна мълчаливо и тръгна на север по брега. Беше оставил коня си и едно товарно животно вързани на двеста крачки по-натам, точно над линията на прилива. Сигурна мярка на благоразумие, в края на краищата, е точно да предвидиш последствията. Съживените емоции могат да удавят човек толкова лесно, колкото и прибоят, а той нямаше желание да усилва повече терзанията й.

Скоро слънцето щеше да се вдигне, макар че с дъжда по пътя блесналото му око едва ли щеше да се вижда дълго, а това също беше добре.