Стивън Ериксън - Прах от мечти

— Дестраянт?

— Не се приближавай — изграчи Рун’Турвиан с почти неузнаваем глас и Танакалаян чу мъчителния хрип, докато старецът си поемаше дъх. — Няма много време, Щит-наковалня. Бях… решил… че никой няма да ме безпокои в края на краищата, колкото и дълго да се окаже отсъствието ми. — Последва накъсан горчив смях. — Бях забравил за вашето… нахалство, сър.

Танакалаян направи още стъпка навътре.

— Какво се е случило, сър?

— Стойте там, моля ви! — изпъшка дестраянтът. — Трябва да предадете думите ми на Смъртния меч.

Нещо блестеше по лъскавия дървен под около коленичилата фигура, сякаш старият мъж беше протекъл от всички страни — но миризмата не беше като от урина, а течността, макар и гъста като кръв, изглеждаше почти златна на смътната светлина на фенера. Истински страх обзе Танакалаян, щом я видя; думите на дестраянта едва стигнаха до ума му над силните удари на сърцето му.

— Дестраянт…

— Пътувах далече — каза Рун’Турвиан. — Съмнения… усилваща се тревога. Чуйте! Тя не е такава, каквато повярвахме. Ще има… измяна. Кажете на Кругава! Клетвата… ние направихме грешка !

Локвата се разширяваше, гъста като мед, а загърнатата в халат фигура на дестраянта сякаш се смаляваше, свиваше се навътре.

„Той умира. В името на Вълците, той умира!“

— Дестраянт — промълви Танакалаян, надвивайки страха си и преглъщайки ужаса на онова, което виждаше пред очите си, — ще приемете ли прегръдката ми?

Смехът на стареца все едно избълбука от лепкава кал.

— Не, няма.

Стъписаният Щит-наковалня отстъпи назад.

— Вие… вие сте… недостатъчен . От самото начало бяхте такъв — поредната грешка на Кругава в… преценката. Вие ме проваляте и скоро ще провалите и нея. Вълците ще ни изоставят. Клетвата ги предава, разбирате ли? Видях нашата смърт — моята пред вас и другите, които предстоят. Вие, Танакалаян. Смъртният меч също, и всеки брат и сестра от Сивите шлемове. — Закашля се и в гърча му нещо изригна от устата му, плисна в олтара на течни безформени бучки, които се хлъзнаха по гънките на каменната козина и потекоха по вратовете на Вълците.

Коленичилата фигура се смъкна, сгъна се на две под невъзможен ъгъл. Звукът, когато челото на Рун’Турвиан се удари в пода, беше като от счупване на кокоше яйце; костта не оказа никаква съпротива, така че лицето му също се пръсна.

Пред очите на смаяния Танакалаян от разбитата глава на дестраянта потекоха вади водниста течност.

Той просто се… разтапяше . Танакалаян виждаше как сивата каша кипи и се покрива с прозрачни петна мазнина.

Ужасно му се искаше да закрещи, да изригне ужаса си, но го бе завладял един още по-дълбок страх. „Той не пожела да приеме прегръдката ми. Провалил съм го, така каза. И че ще ги проваля всички.“

„Измяна?“

„Не, това не мога да го повярвам.“

„Няма да го повярвам.“

И макар да знаеше, че Рун’Турвиан е мъртъв, Танакалаян му заговори:

— Провалът, дестраянт, беше ваш, а не мой. Далече отпътувахте, нали? Допускам, че… не е толкова далече. — Замълча, мъчеше се да овладее трепета, който го беше обзел. — Дестраянт. Сър. Радвам се, че отхвърлихте прегръдката ми. Защото вече разбирам, че не я заслужавахте.

Не, той не беше просто Щит-наковалня. Не по начина, по който бяха всички преди него, всички онези, които бяха живели и умирали под бремето на тази титла. Не го интересуваше пасивното приемане. Щеше да поеме тленната болка върху себе си, да. Но не безразборно.

„Аз също съм смъртен в края на краищата. Присъщо ми е да мога да претеглям оценката си. За това кое е ценно. И кое не е.“

„Не, няма да бъда като другите Щит-наковални. Светът се е променил — и ние трябва да се променим с него.“ Взря се отново в разтопената каша — единственото, което бе останало от дестраянт Рун’Турвиан.

Щеше да е потрес. Смут и изкривени от страх лица. Орденът щеше да е в хаос и щеше да се падне на Смъртния меч и на Щит-наковалня да задържат здраво кормилото, докато не бъде издигнат нов дестраянт от редиците на братята и сестрите.

По-непосредствената грижа обаче за самия Танакалаян бе това, че нямаше да са защитени с магия при влизането в канала. По негова преценка — колкото и да беше колеблива точно сега — тази новина бе от първостепенно значение.

Смъртният меч трябваше да почака.

Все едно, той нямаше какво да й каже.

„Прегърнахте ли нашия брат, Щит-наковалня?“

„Разбира се, Смъртен меч. Болката му вече е с мен, както и спасението му.“