Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Мазолеста длан се отпусна на челото й.

Джанат Ейнар отвори очи.

Смътна светлина, струяща от всички посоки. Топла светлина, нежна като дъх. Над нея беше надвиснало лице. Старческо, съсухрено и сбръчкано, с очи дълбоки като морета и блестящи от сълзи.

Усети, че веригите се стегнаха. После старецът ги дръпна с една ръка и брънките се разпаднаха като гнили тръстики. А след това той я вдигна без усилие.

„Бездната да ме вземе, колко е нежно лицето ти…“

И отново тъмнина.

Под речното корито, под наносите, дебели почти етаж, почиваха останките на почти шестнадесет хиляди граждани на Ледерас. Костите им запълваха древни кладенци, прокопани още преди появата на реката — преди дренажното русло от източните планини да се промени от катаклизъм, принудил влечугото да замята опашката си, пороят да издълбае нов канал, потопил един новороден град преди безброй хилядолетия.

Ледерийски инженери още преди столетия се бяха натъкнали на тези потопени съоръжения, удивявали се бяха на порутените коридори и сводести камери, удивявали се бяха на огромните дълбоки кладенци и тяхната чиста студена вода. И бяха оставали изумени, неспособни да обяснят как тези тунели са се съхранили повече или по-малко сухи: прорязаните канали сякаш попиваха водата като сюнгер.

Вече не съществуваха записки, описващи тези открития — тунелите и камерите бяха изгубеното знание за всички освен за малцина избрани. А за съществуването на успоредните проходи, скритите врати в стените на коридорите и стотиците по-малки гробници не знаеха дори и тези малцина. Някои тайни бяха притежание единствено на боговете.

Древният бог понесе изтощената от глад измъчена жена през един от тези странични проходи. В ума му кипяха упреци, порой от гняв към него самия. Не беше си представял пълния размер на извратеност и жестокост, налагани от Патриотистите, и беше силно изкусен да се пробуди, в най-пълна мяра да развихри своя гняв над тези отявлени садисти.

Разбира се, това щеше да доведе до нежелано внимание, което на свой ред щеше да причини още по-голяма касапница, и то такава, която нямаше да прави никаква разлика между заслужаващите смърт и онези, които не я заслужават. Това бе проклятието на властта в края на краищата.

Както Карос Инвиктад скоро щеше да открие.

„Какъв глупак си, Инвигилатор. Кой е извърнал гибелния си взор към теб? Гибелен, о, да.“

Въпреки че малцина щяха да го разберат предвид скромно чаровните, дълбоко добродушни черти на това лице.

„И все пак, Карос Инвиктад, Техол Бедикт реши, че трябва да се махнеш. И аз почти те съжалявам.“

Техол Бедикт — беше коленичил на пръстения под и ровеше в купчинката смет — чу тътрещите се стъпки, погледна през рамо и каза:

— Ублала Пунг, добър вечер, приятелю.

Грамадният полукръвен тартенал пристъпи в стаята, изгърбен под ниския таван.

— Какво е това?

— Дървена лъжица — или поне част от нея. Възложена й е централна роля в приготвянето на тазсутрешното ядене. Бях ужасен от възможността Бъг да я е хвърлил в огнището. А! Ето, виждаш ли? По нея е останала мазнинка!

— На мен ми прилича на мръсотия, Техол Бедикт.

— Е, че то и в мръсотията има миризмичка — отвърна Техол Бедикт и все така на колене изпълзя до къкрещото на огъня котле. — Най-сетне супата ми добива малко вкус. Можеш ли да го повярваш, Ублала Пунг? Виж ме само, дотам съм се унизил в слугинска работа, че даже да си приготвям яденето! Казвам ти, много си е вирнал носа слугата ми. Прекалява напоследък нашият Бъг. Може би няма да е зле да го треснеш по главата заради мен. Добре де, не съм толкова безразличен, колкото си мислиш — виждам блясъка на повишена възбуда в доста тъпите ти кучешки черти. Какво е станало? Да не би Шурк Елале да се е върнала?

— Щях ли да съм тук, ако беше? — попита Ублала. — Не, Техол Бедикт. Замина тя. По моретата тръгна, с цялата си пиратска банда млади мъже. Много голям бях, разбираш ли. Трябваше да спя на палубата, каквото и да е времето, а не беше забавно — а пък ония пирати все искаха да връзват платна по мен и се смееха. Какво му е смешно, а?

— Е, моряците са простодушни хора, приятелю. А пиратите са пропаднали моряци, тъй че простодушието при тях стига до пълни крайности…

— Това не го разбрах? Имам новина за теб, знаеш ли.

— Ти знаеш ли?

— Да.

— Може ли да я чуя?

— Искаш ли?

— Ами да, иначе нямаше да попитам.

— Наистина ли искаш?

— Виж, ако не държиш да ми я казваш…

— Държа. И ще ти я кажа. Затова съм тук, макар че ще хапна малко супа, ако предлагаш.