Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Въпреки това — простете, сър, но тя е единствената, която императорът обича.

— Май изобщо не разбираш. Тя не е първата любов на Рулад. Не, онази жена, едурката, се самоуби — о, забрави официалната версия, виждал съм докладите за това трагично събитие. Носела е детето на императора. Тоест му е изменила, по всякакъв въобразим начин. Танал, за Рулад дъждовете едва-що са отминали и макар глината да е здрава под краката му, всъщност е тънка като папирус. При първия намек за подозрения Рулад ще изгуби ума си от гняв — късмет ще имаме, ако успеем да измъкнем тая жена от ръцете му. Съответно арестът трябва да се извърши в двореца, когато Първата конкубинка е сама. След това трябва веднага да бъде доведена тук.

— Не вярвате, че императорът ще настои да му я върнем?

— Канцлерът ще го разубеди, разбира се. Виж какво, Танал Ятванар, остави тънките детайли по човешката — и едурска — природа на онези, които ги разбират. Ще имаш тази жена, не бой се. И ще правиш с нея каквото ти харесва — след като изтръгнем признанията й, естествено. Окървавени и подути, нали ги предпочиташ така? Сега ме остави. Убеден съм, че стигнах до решение на тази измишльотина.

Танал Ятванар постоя малко в коридора. Мъчеше се да успокои разтуптяното си сърце. Умът му работеше трескаво. Да убие Джанат Ейнар? Да я накара да изчезне като всички други? „Да нахрани раците на дъното на реката? О, Блудни, не знам… ако… не знам…“

Иззад вратата на кабинета се чу отчаяно ръмжене.

Странно, този път звукът го зарадва. „Да, висш интелект, то отново те надви. Този миниатюрен двуглав кошмар. Въпреки всичките ти надменни разсъждения за собствения ти гений тази главоблъсканица те затруднява. А може би, Инвигилатор, светът не е такъв, какъвто би искал да го имаш, не е толкова ясен, не е толкова съвършено замислен, че да посрещне с радост господството ти.“

Тръгна по широкия коридор. Не, нямаше да убие Джанат Ейнар. Обичаше я. Карос Инвиктад обичаше единствено себе си и това нямаше да се промени. Инвигилаторът не разбираше нищо от човешката природа, колкото и да се самозаблуждаваше. Всъщност Карос се беше издал с тази непредпазлива заповед да я убие. „Да, Инвигилатор, това е моето разкритие. Аз съм по-умен от теб. Стоя над теб във всички отношения, които наистина са важни. Ти и твоята власт, всичко е компенсация за онова, което не разбираш за света, за пустотата в душата ти, където трябва да е състраданието. Състрадание, и любов, която човек може да изпитва към друг човек.“

Щеше да й го каже, сега. Щеше да признае дълбочината на чувствата си, а след това щеше да свали веригите й и щяха да избягат. Извън Ледерас. Далече от ръцете на Патриотистите. Заедно щяха да създадат живота си отново.

Заслиза бързо по влажните изтъркани стъпала, вече извън погледа на всички, долу в своя личен свят. Където го чакаше любовта му.

Инвигилаторът не можеше да стигне навсякъде. И Танал щеше скоро да го докаже.

Долу през мрака, и всичко бе толкова познато, че нямаше нужда от фенер. Където той властваше, не Карос Инвиктад, не, не тук. Тъкмо затова Инвигилаторът го нападаше непрекъснато, винаги с едно и също оръжие, подразбиращата се заплаха от издаване, от опетняване на доброто име на Танал Ятванар. Но всички тези престъпления, те бяха на Карос Инвиктад. Представи си контраобвиненията, които можеше да хвърли срещу него, ако се наложеше — имаше копия от записите; знаеше къде е заровена всяка тайна. Сметките за зацапаното с кръв богатство, което Инвигилаторът бе натрупал от именията на своите жертви — Танал знаеше къде се пазят тези записи. А колкото до труповете на изчезналите…

Стигна до залостената врата на камерата за мъчения, взе фенера от лавицата и го запали. Махна тежкото резе и влезе.

— Толкова скоро се върна — изграчи хрипливо гласът.

Танал пристъпи към нея.

— Оцапала си се отново. Все едно — това е последният път, Джанат Ейнар.

— Дошъл си да ме убиеш значи. Така да бъде. Отдавна трябваше да го направиш. Очаквам с нетърпение да напусна това измъчено тяло. Не можеш да оковеш призрак. И тъй, с моята смърт ти ще станеш затворникът. Ти ще си онзи, когото ще мъчат. Докато си жив, а се надявам да е дълго, ще шепна в ухото ти… — Пристъп на кашлица прекъсна думите й.

Той се приближи. Чувстваше се празен. Страстта в думите й го бе лишила от всякаква решимост.

Белезниците й сякаш кървяха — отново се беше борила да се измъкне от прангите. „С мечтата да ме преследва, да ме унищожи. С какво е по-различна? Как съм могъл да очаквам, че ще е по-различна?“