Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

Танал Ятванар се изсмя презрително.

— Онези, които се провалят, винаги имат нужда от патерица, от оправдание — превръщат нещастието в добродетел. Карос Инвиктад е идентифицирал тази слабост в един от своите трактати…

Смехът на Джанат бе прекъснат от хриплива кашлица. Щом се съвзе, тя се изхрачи и отвърна:

— Карос Инвиктад. Знаеш ли защо той толкова презира академиците? Самият той е провалил се учен. — Оголи почернелите си зъби. — Трактати ги нарича, така ли? Блудния да ни пази, колко жалко. Карос Инвиктад не можеше един приличен аргумент да оформи, да не говорим за трактат.

— Виж, тук грешиш — каза Танал. — Той дори е обяснил защо се е представил толкова зле като млад учен — о, да, той не би отхвърлил преценката ти за кариерата му като студент. Тласкан е бил от емоции тогава. Неспособен на състоятелни позиции, кипял е от гняв — но гняв към самия себе си, към собствените си провали. След години обаче е разбрал, че трябва да изстърже всякакви чувства от себе си. Само тогава вътрешният му поглед щял да се избистри.

— А, някакво нараняване му е било нужно значи. Какво е било? Измяна някаква, предполагам. Някоя жена? Протеже, патрон? Има ли значение изобщо? Карос Инвиктад вече го разбирам. Защо е това, в което се е превърнал. — Засмя се отново, този път без да кашля, и добави: — Колко сладка ирония. Карос Инвиктад се превърнал в жертва .

— Не бъди…

— Жертва, Ятванар! И не му е харесало, о, не, никак. Наранило го е — светът го е наранил и затова сега наранява той . И все пак все още не е изравнил сметката. Но виждаш ли, той никога няма да я изравни, защото в ума си все още е онази жертва, все още рита. Както сам каза преди малко, жертвата и нейната патерица, добродетелта на нещастието — едното подхранва другото, безкрайно. Нищо чудно, че се ежи със своята правота и с всичките си твърдения за безчувствен интелект…

Той я удари. Силно. Главата й се отметна, потече кръв.

Задъхан, със странно стегнати гърди, Танал изсъска:

— Надсмивай ми се колкото искаш. Готов съм за това. Но не и на Карос Инвиктад. Той е последната истинска надежда на империята. Само Карос Инвиктад ще ни поведе към слава, към нов век, век без едури, без смесена кръв, без провалени народи дори. Само ние, ледериите, империя, която ще се разширява с меч и огън чак до отечеството на Първата империя. Той е прозрял нашето бъдеще! Нашето предопределение!

Тя се взря в него на смътната светлина.

— Разбира се. Но първо трябва да избие всички ледерии, достойни за това име. Карос Инвиктад! Великият учен и неговите главорези…

Той я удари пак, по-силно, след това залитна назад вдигнал ръка — трепереше, с раздрана кожа, парче от зъб бе щръкнало от един пръст. Тя беше изпаднала в несвяст.

„Добре, сама си го изпроси. Не млъкна. Това означава, че го искаше, дълбоко в себе си, искаше да я бия. Чувал съм за това, Карос ми го е казвал — рано или късно започва да им харесва. Харесва им… вниманието.“

„Така. Не трябва да я пренебрегвам. Никога вече. Повече вода, и ще я държа чиста и нахранена.“

„И ще я бия.“

Но тя не беше в безсъзнание, защото заговори — заломоти нещо несвързано. Той не можа да разбере и се доближи.

— … от другата страна… ще те чакам… от другата страна…

Нещо стегна вътрешностите му. И Танал Ятванар побърза да го прогони. „Никой бог не чака, за да въздаде правосъдие. Никой не отмята неравновесието на делата ни. Никой бог не стои извън собствените си неравновесия — защото и неговите дела са предмет на съдене, като на всеки друг. Кой тогава създава отвъдния живот? Нещо природно наложено? Глупости — в природата няма равновесие. Освен това природата съществува в този свят и само в него — правилата й не означават нищо, щом мостът бъде преминат…“

Усети се, че върви по коридора, ужасната жена и килията й вече бяха далече зад него — нямаше спомен кога всъщност бе излязъл.

„Карос винаги казва, че справедливостта е заблуда. В природата тя не съществува. Възмездието, виждано в природните бедствия, е измислено от прекалено нетърпеливите и прекалено благочестивите, които са убедени, че светът ще свърши, но ще пощади тях и само тях. Но както всички знаем, светът се наследява от омразните, не от праведните.“

„Освен ако едните и другите не са едно и също“ — споходи го мисъл, с гласа на Джанат.

Той изръмжа и забърза нагоре по изтърканите стъпала. Тя беше далече долу. Окована. Затворничка в единична килия. Нямаше спасение за нея.

„Оставих я долу, далече там долу. Далече зад себе си. Не може да избяга.“