Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

И се заловиха да прочистят онова, което бе останало от него.

Преда Биват, капитан в гарнизона на Дрийн, беше далече от родния дом. На двадесет дни път с фургони, начело на експедиция от двеста войници от армията Дрипавото знаме, ескадрон от тридесет души лека конница блуроуз и четиристотин поддържащ персонал, сред които цивилни. Та след като нареди да вдигнат лагера, тя се смъкна от коня си, за да измине пеш петдесетината крачки до ръба на скалите.

На ръба вятърът я удари в гърдите като чук, сякаш жадуваше да я отхвърли назад, да я изстърже от това разнебитено късче суша. Океанът под нея бе като кошмарно видение на живописец, накъсан и кипнал морски простор, с тежки виещи се облаци, които се разпадаха високо в небесата. Водата бе по-скоро бяла, отколкото синьо-зелена, кипнала пяна, пръски, полетели нагоре по скалите от връхлитащите в брега вълни.

И все пак, с мраз, просмукал се чак в костите й, тя видя, че точно това е мястото.

Рибарска лодка, отклонена далече от курса си в гибелния въртоп, в който никой търговски кораб, колкото и да беше голям, нямаше да навлезе по своя воля. Въртоп, който преди осемдесет години беше сграбчил плаващия град Мекрос и го беше разкъсал на парчета, повлякъл беше в морските дълбини над двадесет хиляди негови жители.

Рибарите обаче бяха оцелели в дълбоката до бедрата вода на тридесетина крачки от скалистия бряг. Бяха четирима. Ледерии. И бяха успели да стигнат до брега…

За да заварят… това.

Преда Биват затегна каишката на шлема си, та вятърът да не го откъсне от раменете заедно с главата й, и продължи да оглежда осеялите бреговата линия отломки. Носът, на който стоеше, беше подровен, пропадаше на три човешки ръста до бряг с бял пясък, затрупан с дълги редици сухи водорасли, изкоренени дървета и останки от осемдесетгодишния град на мекрос. И още нещо. Нещо по-неочаквано.

Бойни канута. От презморския вид, всяко с дължината на обрасъл с корали кит, с висок нос, по-дълги и с по-широки греди от кораба на Тайст Едур. И не изхвърлени на брега като отломки — нито едно, доколкото можеше да види, не изглеждаше пострадало. Издърпани бяха в редици високо над пясъчната ивица, макар да личеше, че това е станало някъде в миналото — преди месеци, може би дори преди години.

Някой застана до рамото й. Търговецът от Дрийн, нает с договор, за да снабдява експедицията й. Светлокож, с бледоруса коса, толкова светла, че изглеждаше почти бяла. Вятърът изпъваше до червено кръглото му лице, ала тя виждаше как светлосините му очи са приковани в редицата бойни канута, шареха, първо на запад по бреговата ивица, после на изток.

— Имам известен талант — каза той високо, така че тя да го чуе над воя на вятъра.

Биват не отвърна нищо. Търговецът несъмнено се оправяше добре с числата — претенцията му за талант. А тя беше офицер в ледерийската армия и добре можеше да прецени попълнението на всеки огромен съд и без неговата помощ. Сто души, с двадесет по-малко или повече.

— Преда?

— Какво?

Търговецът махна безпомощно с ръка.

— Тези канута. — Посочи нагоре по плажа и после — надолу. — Трябва да са… — И не намери нужните думи.

Но тя го разбра много добре.

„Да.“ Редица след редица, всички — изтеглени на този суров бряг. Дрийн, най-близкият град на кралството, бе на три седмици път, на югозапад. Право на юг оттук бяха степите Оул’дан, а за сезонните скитания на племената с огромните им стада се знаеше буквално всичко. В края на краищата ледерийското им завоюване беше в ход. Нямаше нито едно донесение за нещо такова.

Така. Неотдавна на този бряг беше пристигнала флота. При което всички бяха дебаркирали, взели бяха всичко със себе си и след това, изглежда, бяха навлезли в сушата.

Трябваше да има някакви белези, слухове, събитието най-малко щеше да отекне сред обитателите на Оул. „Трябваше да сме чули за това.“

Но не бяха. Чуждоземните нашественици просто бяха… изчезнали.

„Невъзможно. Как би могло да се случи?“ Тя отново огледа редиците, сякаш се надяваше, че някаква важна подробност ще се открои сама, ще облекчи учестения пулс на сърцето й и оловната, смразяваща тежест в крайниците й.

— Преда…

„Да. По сто души на лодка. И тук пред нас… струпани по четири, пет в дълбочина… колко? Четири, може би пет хиляди?“

Бреговата ивица на север представляваше грамада от бойни канута от сиво дърво, докъдето стигаше погледът й на запад и изток. Извлечени. Изоставени. Изпълнили целия бряг като съборен от бурята лес.