Стивън Ериксън - Вихърът на Жътваря

— Компания ли си търсиш? — попита воинът меруди и примижа, за да види по-добре засенченото лице. — За изкачването до прохода? Казват, че там горе били останали разбойници и мародери.

— Сам съм си компания.

Гласът беше дрезгав, със странен акцент.

Воинът меруди спря на три разтега от него. Вече можеше да види лицето по-добре. Едурски черти, общо взето, но бяло като сняг. Очите бяха… изнервящи. Червени като кръв.

— Тогава защо преграждаш пътя ни?

— Вие пленихте двама ледерии преди два дни. Те са мои.

Мерудът сви рамене.

— Значи е трябвало да ги пазиш оковани нощем, приятел. Тези Длъжници бягат при всяка възможност. О, да — разбира се, че ще ти ти върна. Поне момичето. Мъжът е избягал роб от Хирот, както издава поне татуировката му. Очаква го Удавяне, уви, но ще помисля какво да ти предложа за компенсация. Все едно, момичето, каквото е младо, е ценно. Вярвам, че ще се оправиш с цената за връщането й.

— Ще ги взема и двамата. И не ви плащам нищо.

Воинът меруди отвърна намръщено:

— Бил си непредпазлив и си ги загубил. Ние проявихме усърдие и ги заловихме отново. Така че очакваме възнаграждение за усърдието ни, както и ти трябва да очакваш някаква цена за безгрижието си.

— Освободете ги — заяви странникът.

— Не. От кое племе си? — Очите, все така приковани в неговите, без да мигнат, изглеждаха напълно… мъртвешки . — Какво е станало с кожата ти? — „Мъртва като на императора.“ — Как се казваш?

— Освободете ги веднага.

Мерудът се засмя — малко колебливо, — после махна с ръка на спътниците да продължат напред и заизважда късата си извита сабя.

Неверието спрямо нелепото предизвикателство забави движението му. Оръжието бе излязло до средата от канията си, когато един от дългите мечове на странника изсвистя от ножницата и разпра гърлото на едура.

Другите петима воини изреваха от ярост, извадиха оръжията си и се втурнаха напред, десетимата ледерийски войници ги последваха.

Странникът изгледа как водачът рухва на земята и как кръвта швирва на фонтан в стелещата се над пътя речна мъгла. После извади другия меч и пристъпи, за да посрещне петимата едури. Трясък на оръжие — и изведнъж двете ледерийски оръжия в ръцете на странника запяха, писъкът им се извисяваше с всеки нов удар, който поемаха.

Двама от едурите залитнаха назад едновременно, и двамата смъртно ранени, единият в гърдите, другият с отпрана третина от скалпа. Вторият обърна гръб на продължаващия бой, наведе се, взе парчето коса и кост и закрачи замаян назад по пътя.

Падна нов едур, левият му крак бе посечен високо в бедрото. Останалите двама заотстъпваха и зареваха на ледериите, които вече стояха разколебани на три крачки зад мястото на боя.

Странникът тръгна напред. Парира забиването на едура вдясно с дългия меч в лявата си ръка, замахна наляво, изви китка и изтръгна оръжието от ръката на нападателя; после правото му забиване наниза върха на меча му в гърлото на едура. В същото време изпъна меча в дясната си ръка в лъжлив замах отгоре. Последният едур се изви назад да избегне удара и се опита да посече китката на странника. Но точно тогава дългият меч ловко се сниши, изби настрана късата сабя и в същия миг върхът прониза дясното око на воина, прекърши крехките кости на очната кухина и продължи навътре в мозъка.

В устрема си между двамата паднали едури странникът посече и най-близките двама ледерии и в следващия момент останалите осем се отказаха и побягнаха покрай фургоните — коларите вече скачаха от тях, обзети от паника, — а после покрай редицата зяпнали в изумление пленници. Бягаха и хвърляха оръжията си на пътя.

Един ледериец падна, спънат от някой от робите, и изведнъж робският синджир сякаш кипна. Робът скочи върху нещастния ледериец, усука синджира около врата му и стегна здраво. Ледериецът зарита, замята ръце, заора с пръсти в пръстта, но робът беше неумолим.

Силхас Руин, с мечовете, запели пронизително в ръцете му, се приближи до Удинаас, който продължаваше да души трупа.

— Вече можеш да спреш — каза албиносът Тайст Андий.

— Мога — отвърна Удинаас през стиснати зъби, — но няма. Този кучи син беше най-лошият от всички. Най-лошият.

— Душата му вече се дави в мъглата — каза Силхас Руин и хвърли поглед към двете фигури, които излязоха от храстите от южната страна на пътя.

— Души го, още! — извика Кетъл, окована малко по-натам. — Той ме нарани, тоя.

— Знам — изхриптя Удинаас. — Знам.

Силхас Руин се обърна към Кетъл.