Алекс Кош - Огненият орден

Той хукна по коридора, като постоянно поправяше Въздушния щит и внимателно проучваше околното пространство за чужди търсещи заклинания. В джоба му лежеше грижливо опакованото петно, а всичките му мисли бяха отново насочени към предполагаемото предателство на Ромиус и самоличността на мистериозния спасител. Разбира се, той искрено се надяваше, че принадлежността на наставника към „Децата на дракона“ е измама и е част от добре измислен план на Службата за сигурност на Академията, но изобщо не беше сигурен в това. Кейтен не беше силен в интригите, вероятно затова не толкова отдавна го бяха лишили от званието Майстор за несъгласие с политиката на Академията. А същият този Ромиус въпреки не по-малко активният му израз на недоволство, беше просто порицан. Между другото, в светлината на събитията от този ден някои несъответствия от миналото приемаха съвсем различен вид…

„Може би моят скъп наставник има в кабинета си няколко скелета… — Кейтен стисна юмруци. — Макар че ако се съди по последните събития, там трябва да има цяло гробище!“

— Боли!

— Спокойно, почти свършвам.

Чез сплете още една Въздушна ножица и, изплезил език от усърдие, продължи работата си по моята прическа. Не трябваше да се съгласявам на такава опасна операция… Моите някога доста изгорели коси бяха пораснали и вече влизаха в очите ми. Само дето по пътя към фризьора ме срещна Чез и категорично заяви, че няма да позволи на някакъв си пограничен некадърник да обезобрази приятеля му. Подозирам, че просто не искаше да повери такава отговорна работа на някой непознат…

— Хей, вече половин час ме подстригваш. Колко още ще продължаваш? — попитах нетърпеливо. — Обяд е, гладен съм.

— По-добре не мърдай, че да не ти отрежа ухото случайно — саркастично предупреди Чез. — Ще трябва друидите да ти го лепят.

В последно време той се стараеше всичко да прави с помощта на магията. Да практикува един вид. Храната затопляше с Огнен стълб, гонеше птиците от своите ненагледни дръвчета као с Огнени топки, а сега и мен придума да ме подстригва. За ножица Чез използваше две средно големи въздушни остриета, за по-големи нямаше сили, а отрязаните кичури изгаряше още преди да докоснат земята. Моят неспокоен приятел определено се забавляваше, но аз се чувствах малко неудобно. Ами ако изведнъж вземе, че пропусне и вместо падащите към пода кичури запали косата на главата ми?

Входната врата се хлопна и няколко секунди по-късно в закритата част на голямата зала в Прокълнатата къща влетя Алиса.

— Хей, какво правите тук? Имаме…

Тя замръзна от учудване, забелязвайки мърдащите кичури на главата ми. Чез извършваше всички операции, седнал на три метра от мен.

— Не виждаш ли, подстригвам го — с гордост обясни рижият ми приятел.

— А-а… — проточи вампирката. — Е, ние имаме за това добре отработена схема.

Пред нея се появи неголяма Огнена топка.

— Хайде, отдръпни се, сега ще му направим модна прическа.

Светкавично поставих пред себе си Универсална стена:

— Не!

В залата се втурна запъхтения Даркин:

— Хей, ако не побързаме, можем отново да изтървем тези гадини!

Внимателно погледнах към Чез, боейки се да мръдна глава и да остана без ухо:

— Свърши ли?

— Добре, мисля, че се получи добре — реши той, скептично гледайки многострадалната ми глава. — Вече може да напляскаме някой по врата.

Моят приятел наистина беше ядосан и имаше основателна причина за това, както и всички ние. Работата беше в това, че през последните няколко дни в града се беше появила група нисши вампири, представяща се за един от нашите Патрули. Използвали фалшиви медальони, изнудвали жителите на Крайдол за пари и обирали магазините под претекст, че са дошли да търсят плъхове-мутанти. Дейността на мошениците значително подкопаваше спечеленото с толкова труд доверие на местните към нас.

Тъй като цялата ни компания изведнъж се беше разединила, със залавянето на крадците се зае Даркин с „активната“ подкрепа на местната стража. За съжаление, отношенията му с офицер Девлин, които и досега не бяха особено топли, преминаха на етап пълно игнориране съществуването на другия. Това, разбира се, засегна отношенията между нисшите вампири и стражата, така че изобщо не можеше и дума да става за съвместна работа. Нашата петорка имаше не по-малки проблеми. Невил се самоизмъчваше, като нито за миг не изпускаше от поглед Мелисия, използвайки за претекст своето възстановяване, и никой не смееше да го откъсва от това жизненоважно занимание. Наив на свой ред наглеждаше по-големия си брат и естествено постоянно киснеше в квартала на друидите. Алиса координираше работата на Патрулите и се опитваше да изглади отношенията с нисшите вампири, Чез вече трети ден беше не на себе си в очакване на пътуването до Златния град. А аз…