Алекс Кош - Огненият орден

„Ако съдя по това, че следата на заклинанието продължава далеч напред, то моят спасител прекрасно е знаел какво и къде да търси — логично си помисли Кейтен и тръгна надолу по коридора. — Е, явно скоро ще се запознаем…“

Тунелът се оказа много по-дълъг, отколкото предполагаше Майсторът. Този факт определено навеждаше на мисълта за грешка в търсещите заклинания, но не беше нещо необичайно — магическите мрежи, покриващи тръбите, изсмукваха цялата околна енергия. С нея те не само поддържаха заклинанието, но и акумулираха резервна енергия в случай на повреда, за да могат незабавно да започнат възстановяване на повредените участъци.

„Да, тук не може да се води сериозна битка — въздъхна Кейтен и създаде още няколко Огнени топки, за да огледа по-добре. — О, драконов огън, само това ми липсваше!“

По коридора право към Майстора пълзяха десетки същества с неопределена форма, смътно напомнящи на петна. Най-странното нещо беше цветът им — в светлината на Огнените топки съществата буквално преливаха във всички цветове на дъгата, като не забравяха да променят и формата си.

„Опасни ли са или не? — трескаво си помисли Кейтен. — И трябва ли да ги атакувам пръв?“

Време за дълги размишления нямаше, така че той избра най-оптималния вариант — подскочи и се прилепи към тавана с помощта на елементарно заклинание. Получи се! Петната безшумно пропълзяха под него и продължиха, без да обърнат никакво внимание на неканения гост.

„Вече трябва да бъда по-внимателен — реши Кейтен, скачайки на пода. — Изглежда петната са страничен ефект от магията, използвана за създаване на водопровода. Може би някога са били плъхове или бръмбари, а сега са се превърна в това…“

Той продължи подземното си пътешествие, без да спира внимателно да се оглежда. Страхуваше се да използва мощни търсещи заклинания или каквато и да е сериозна магия. Не искаше случайно да привлече вниманието на похитителите си, ако са наоколо. Освен това имаше опасност да повреди водопровода. Кейтен така и не реши дали ще му е от полза, ако тук пристигне ремонтен екип от Академията.

Още няколко пъти му се наложи да пропусне под себе си стада от петна и той с труд се сдържа да не вземе някое от тях за по-нататъшни изследвания. Само трябваше да измисли някаква обикновена примка, с която да задържи това чудо в джоба си…

„Нямам време за това сега — разубеждаваше се той всеки път, щом се разминеше с тях. — А и не се знае как ще реагират останалите. В момента не съм в състояние да се бия с непознати същества.“

Дългосрочното влияние на магическите полета върху живите организми все още не беше добре изучено. Кейтен смътно бе чувал, че през последните години този проблем е станал особено остър. Според слуховете, в Академията е създаден цял отдел за изучаване на промените, и по-точно — мутацията на живите организми под влиянието на магическите полета. За съжаление, освен слухове за тайнствения отдел и няколко огнища на магически мутации, Кейтен не разполагаше с нищо друго. Най-многобройни бяха историите за така наречените Прокълнати земи — териториите, на които се провеждаха честите магически сблъсъци между Империята и Шатерския халифат, пълни с блуждаещи заклинания и мутиращи под тяхното влияние същества. Самият Кейтен никога не беше ходил там, но познаваше няколко бойци — специално подготвени Майстори, които лично бяха обикаляли Прокълнатите земи.

Скоро едно от миниатюрните търсещи заклинания го предупреди за наличието на проста алармена система. Изглежда похитителите не се притесняваха особено от неканени гости, тъй като аларменото заклинание беше сплетено съвсем небрежно и набързо. Дори един първокурсник, при наличие на достатъчно време, би се справил по-добре. За Кейтен не беше проблем да излъже алармата и да проникне в леговището на врага. Нямаше и помен от врати — само тунели и пак тунели. Той продължи по следата от търсещото заклинание, като не забравяше внимателно да се оглежда. Скоро по стените започнаха да се появяват светилници и отпадна нуждата от осветяване с Огнени топки — явно беше стигнал до обитаемата зона на подземията. Водопроводът остана назад.

Изведнъж Кейтен замръзна неподвижно.

„Гр-р-р“ — със силно къркорене напомниха за себе си червата му.

„Колко ненавреме — раздразнено си помисли Кейтен, притискайки стомаха си. — Така веднага ще ме усетят. Ех, добре би било да хапна. Ако можех да попадна на кухня или някой склад с храна…“