Алекс Кош - Огненият орден

— Щастлив — изсумтя вампирът. — Да вървим, очакват ни велики дела. Днес ние двамата ще превземем с щурм замъка на сеонците.

Зад гърбовете ни Мирон хълцна от изненада:

— С щурм? А какво стана с тайното проникване?

— Спокойно, ти вече свърши своята част от работата — преведе ни през земите на сеонците — обърнах се аз към водача. — По-нататък ще продължим сами с малко по-друга… компания, и тя ще осъществи нападението, а в това време ние тихо ще се промъкнем в замъка.

Пристъпих навън и посочих малката горичка в близост до селището:

— Погледни ето там.

— Какво е това? — изненадано прошепна Мирон.

— Това е нашата армия.

В утринния сумрак между дърветата се виждаха многобройни силуети на скелети. Артефактът определено се беше постарал — беше действал цяла нощ, за да ги вдигне всичките. Мисля, че бяха стотици, вероятно към петстотин.

— Красота-а — измърка Велхеор, заставайки до мен. — Бойни качества, разбира се, нямат никакви. Но при липса на друго… Може би ще успеят да отклонят местните поне за малко, за да успеем да се промъкнем вътре.

— Ей, не подценявай моите скелети — обидих се аз. — Ще повоюват малко и ще им покажат на всички къде зимуват раците!

— Я виж как заговори — насмешливо каза вампирът. — А доскоро не можеше да ги понасяш.

В някои отношения вампирът, разбира се, беше прав — тези същества не можеха да внушат нищи друго освен отвращение и ужас. Но когато си прекарал толкова много време в изучаване на артефакта, а след това си дресирал мъртъвците като домашни кученца, неволно започваш да се отнасяш с тях малко по-различно.

— Е, последен напън? — Велхеор потри ръце. — Вмъкваме се в замъка, хващаме ухапалия те вампир, ти го убиваш…

— Аз да го убия? — облещих се аз.

— А кой друг — изсумтя вампирът. — Или си мислеше, че аз ще ти решавам проблемите? Не-е. Ако ти дори за себе си не можеш да се погрижиш, тогава по-добре изобщо не приближавай до Алиса.

Пак това негово изнудване. С такива темпове скоро ще направи от мен свой приемник. Ще получа някаква банално-кръвожадна титла от рода на „най-злобното копеле на месеца“ само за да мога да поканя Алиса на среща. При това изобщо не беше сигурно, че тя ще се съгласи и цялата тази работа щеше да си струва усилията.

— Ей, и аз ще дойда! — Мирон дишаше развълнувано. — Не бих пропуснал такова зрелище!

— С нас няма да дойдеш — отвърнах спокойно аз. — Само ще ни пречиш. Но атаката на скелетите може да я гледаш отстрани.

— Разбирам — тъжно се съгласи Мирон. — Добре тогава, желая ти късмет, дай им да се разберат на тези вампири. А аз ще ви почакам тук… ако нещо…

— Не ти го препоръчвам — обади се Велхеор. — След нападението сеонците със сигурност ще претърсят всичко наоколо, ще намерят това място, а след това и теб. Така че най-добре бягай по-далеч оттук и се скрий в някое от човешките селища.

Мирон се замисли за момент, след това кимна и ми протегна ръка:

— Тогава сбогом.

Стиснах здраво ръката му и напомних:

— Не забравяй, ако всичко мине добре и ние оцелеем, с радост ще те посрещна в Крайдол или Лита. Сигурен съм, че такъв хитрец като теб и без наша помощ ще стигне дотам.

След това се разделихме. Той пое по неговия си път, а ние — по своя. Не знам какво го чакаше Мирон, но нашата пътека ни водеше право към убийството на ухапалия ме вампир. И честно казано, все още не бях сигурен, че съм готов за това.

— Значи все пак реши да насочиш неживите към Сеон — за кой ли път вече замърмори Велхеор, когато тръгнахме към замъка в компанията на мъртъвците. — Ако нападнат хората, това ще предизвика много по-голяма паника и вампирите веднага ще се втурнат да защитават своята собственост, а замъкът ще се окаже на практика празен.

— Не искам да пострадат невинни хора. А паниката сред вампирите и така ще бъде достатъчна — отговорих уверено. — Не всеки ден те атакуват пълчища от мъртъвци.

— Ами всъщност нещо подобно се случва понякога в моите земи и както може би забеляза, ние често наемаме сеонци като бодигардове и пазачи. Така че те много добре знаят как да се справят с неживи и вероятно ще изпитат само лека изненада, поне със сигурност няма да изпаднат в паника.

Обсъждахме този въпрос далеч не за първи път, но за щастие аз винаги отстоявах своята гледна точка.

— Важното е мъртъвците да им отклонят вниманието поне за малко.

— Повярвай ми, неживите изобщо не са им достойни противници — увери ме Велхеор и след кратка пауза добави: — Но може да се позабавляват малко. Хайде, раздавай команди на твоите мъртъвци. Замъкът е все по-близо, време е да се разделим с тях. И между другото, ти сигурен ли си, че ще те слушат? Вярно, видях те вчера как експериментира с вампирите, но такава тълпа…