Алекс Кош - Огненият орден

— Времето изтича — нетърпеливо напомни Мирон.

— Какво си ме заръчкал? — избухнах аз. — Не мога просто да му кажа: „Стани!“

Вампирът скочи на крака толкова бързо, че дори да отскоча не успях.

— Леле, колко е послушен — ококори се Мирон.

Наистина ли беше толкова просто?

— Вдигни си дясната ръка — без особена увереност наредих аз и вампирът послушно изпълни заповедта.

— Накарай го да танцува — веднага предложи Мирон.

— Какви, дракон да ги вземе, танци?! Да хукваме по-бързо след вампирите! — подскочих аз и вече към неживия: — Следвай ни!

След първите няколко крачки се обърнах и като се уверих, че вампирът ни следва, хукнах с всички сили.

— Страхувам се, че ако тези вампири се движат със същата скорост като Велхеор, ние едва ли ще ги настигнем — тичайки, каза Мирон. — Да се надяваме, че приятелчето ти ще успее някак си да забави движението им.

— Да бе, ще запъне крака — измърморих аз. — Как да…

Странно, но когато продължихме напред, нишката започва да тъмнее. Изглежда вампирите се бяха отдалечили на известно разстояние, но след това по някаква причина бяха спрели.

— Май Велхеор наистина се съпротивлява — отбелязах аз. — Скоро ще ги настигнем, бъди внимателен.

— Ами, би ли ми дал нещо, например ножа си. Макар че и с него няма да направя нищо.

Сякаш аз ще мога. Дали с ножа, тоест с кукри, дали с бойни заклинания, създадени от третия път.

— Цялата ни надежда е в съживения вампир. Ще му заповядам да атакува похитителите и там вече ще видим.

— Тогава му дай ножа си — предложи Мирон.

Обърнах се да тичащия след нас мъртвец. Изглеждаше доста страховито — движеше се някак остро, рязко, но изненадващо бързо.

— Ще мине без ножа — реших аз и добавих шепнешком: — Така, вече се приближаваме, нека да се движим по-тихо.

— Виж кой го казва — също шепнешком отвърна Мирон.

Някъде напред се раздаде скърцане и грохот на падащи дървета.

Уау, усещах, че отпред боя беше в разгара си, освен ако вампирите не бяха решили да печелят от сеч, разбира се. Може би Велхеор вече не се нуждаеше от помощ и беше избил всички? Би било чудесно.

И тогава видях… не, по-скоро почувствах, че сме в опасност. Не знам как успях толкова бързо да реагирам, но сграбчих Мирон и отскочих встрани. Претърколихме се на земята, а наблизо с трясък рухна огромно дърво, погребвайки тичащия след нас мъртвец.

— Уф — изпъшка Мирон. — Каква… каква нечовешка реакция имаш…

Да знаеше колко неприятно звучеше това в моята ситуация.

Приклекнахме и се огледахме предпазливо, но звуците на битката вече се бях преместили по-навътре в гората. Изправих се и се приближих до падналото дърво. Изпод ствола се виждаха само краката на повторно починалия вампир.

— Ето че нашата армия я уцелиха — обобщи Мирон. — Добре е сплескан. Умря мъртвеца. За втори път вече.

— Дракон да го вземе — изсумтях аз. — Да вървим, вече са близо!

Да се ориентирам по търсещото заклинание нямаше смисъл — червената нишка описваше невероятни фигури през гората, повтаряйки движенията на вампирите. Явно доста бяха потичали между дърветата.

Оставаше ни само да следваме звуците на схватката до момента, когато най-накрая настигнахме вампирите на открито. Велхеор доста успешно отблъскваше двата вампира, използвайки само един кукри. Всъщност два кукри. Очевидно Велхеор все пак доста бе надценил възможностите на събирача на кръв и другите вампири или значително бе подценил своите умения. Той се въртеше като вихрушка, и макар с усилие, но все пак успешно се защитаваше от атаките на вампирите.

— Какво ще правим? — шепнешком попита Мирон.

Не казах нищо, само трескаво прехвърлях вариантите. Съдейки по видяното, Велхеор можеше да устои на атаките на вампирите, но нямаше никаква възможност за контраатака. Така че трябваше да опитам по някакъв начин да отклоня вниманието им поне за няколко секунди. Единственото, което ме притесняваше, беше да не се получи поредното фиаско със създаването на заклинанието. Вампирите със сигурност щяха да усетят използването на Занаята и втори шанс нямаше да имам. Ей, за какво изобщо си мислех? В края на краищата проблемът можеше да се реши много по-лесно.

Обърнах се към Мирон и се усмихнах:

— Чувал ли си някога за ловния дух?

— Какво?! Какво е този ловен дух?!

— Ще видиш — ухилих се аз.

Излизох на открито, стиснах кукри в ръка и със спокойни крачки се отправих към биещите се вампири:

— Ей, вие! Ако искате да останете живи, най-добре незабавно се предайте!