Джим Бъчър - Буря от ада

— Мисли, Хари — извиках сам на себе си. — Мисли, мисли, мисли, дявол да го вземе! — Стоях затворен в заседнал асансьор, прикован с белезници към загубил съзнание, умиращ от отрова приятел, докато магически скорпион с размерите на френска кола… как се казваше?… а, да, „Ситроен“… се опитва да си проправи път към мен, за да ме разкъса на части. Нямах нито жезъл, нито тояга. Всички останали приспособления, които взех със себе си във „Версити“, бяха изчерпали силата си, а гривната с щитове щеше само да отложи неизбежното.

Дълга ивица метал се откъсна от покрива, пропускайки малко светлина в кабината, и в образувалият се отвор видях корема на скорпиона. Той пъхна щипци в дупката и се зае да откъсва нови парчета от покрива.

Трябваше да смачкам тази гадина, докато беше с размерите на бръмбар. Още тогава трябваше да си сваля обувката и да я размажа направо върху бюрото. Сърцето ми замря, когато тя пъхна щипци в дупката — беше се спуснала на една трета от височината на кабината. После, сякаш премислил, скорпионът отново се зае да разширява отвора.

Стиснах зъби и се заех да събирам трошичките от оставащата ми енергия. Знаех, че няма смисъл. Можех да насоча огън към тази проклета твар, но огънят би разтопил метала, върху който тя стоеше, и щеше да се стече върху нас, или просто щяхме да се задушим в тясната асансьорна шахта. Но, Бог ми е свидетел, не възнамерявах да оставя тази гадина да се добере до мен просто така. Може би, ако имах късмет, щях да успея да я прихвана в последния й полет, причинявайки минимални вреди на обкръжението ни. Това, между другото, е често срещан проблем: да не прекалиш със заклинанието. Именно с това ми помагаха жезълът и тоягата: да фокусирам магическата енергия, придавайки на заклинанията ми хирургическа точност. Лишен от тях, приличах на камикадзе, накичено с гранати и готово да издърпа халката.

И в този момент ме осени. Не мислех в правилната посока.

Откъснах поглед от покрива на кабината, наведох го надолу и силно притиснах ръце към пода. По главата ми се сипеха боклуци; трясъкът и щракането с щипците ставаше все по-силно. Събрах цялата си енергия и я насочих към дланите си. Под кабината, в асансьорната шахта, нямаше нищо, освен въздух, и именно към тази стихия се обърнах сега: не към огъня, а към въздуха.

Това беше съвсем просто заклинание и го бях използвал стотина пъти — поне така се опитвах да се убедя. Не беше по-сложно от това, да накарам тоягата да скочи в ръката ми. Е, освен че е… малко по-силно.

— Vento servitas! — извиках аз, влагайки в заклинанието всичките си сили, всичката си злоба и страх.

И, откликвайки на призива ми, под пода на асансьора се зароди вятър, мощна колона от въздух, която подхвана кабината с исполинската си ръка и я метна нагоре по тъмната асансьорна шахта. Спирачките изпищяха отчаяно, хвърляйки сноп искри, и се разлетяха на парчета, част от които минаха през направената от скорпиона дупка и паднаха на пода до мен. Ускорението ме притисна към пода. Кабината със свистене продължаваше да набира скорост.

По дяволите, не исках чак толкова много вятър, помислих си аз, молейки се моето усърдие да не убие и двама ни.

Асансьорът се носеше все по-нагоре и по-нагоре, а лицето ми се източваше все по-силно. Сградата, в която се намира офисът ми, има дванайсет етажа. Започнахме да ускоряваме от втория, така че, ако приемем, че един етаж е около девет фута, ще получим почти сто фута 8 8 Около 30 м. — Бел.пр. до покрива.

Кабината преодоля това разстояние за някакви си пет-шест удара на сърцето ми — и то при моя силно ускорен пулс. Тя разби стоперите в горния край на водещите релси и удари като чук горната част на шахтата. Ударът размаза скорпиона в бетона — чу се хрущенето на хитиновата броня и от него остана безформено кафяво петно. Безцветна слуз — ектоплазмата на тяло, създадено с помощта на магия — бликна през разкъсания покрив вътре в кабината.

Едновременно с това двамата с Мърфи бяхме отхвърлени нагоре, така че се срещнахме с остатъците от скорпиона някъде по средата на кабината. През цялото време прикривах Мърфи, опитвайки се да остана между нея и покрива. В резултат на това се ударих в него с такава сила, че от очите ми се посипаха искри. Впрочем, всичките ми старания да предпазя Мърфи от удари отидоха по дяволите, защото незабавно паднахме обратно на пода и Мърфи само изстена тихо, когато се приземих върху нея.

За миг лежах оглушен. Скорпионът беше мъртъв. Убих го, като го смачках между кабината на асансьора и горната част на шахтата. Само дето двамата с Мърфи трябваше да прогизнем от остатъците му. Дреболия, важното е, че независимо от шансовете все пак успях да спася и двама ни.