Джим Бъчър - Буря от ада

Намръщих се. Не понасям асансьори. Но натиснах бутона и зачаках. Таблото над вратата започна да отброява етажите от първи до пети.

Дочуващият се от офиса трясък стихна и нещо със засилка се удари във вратата, като едва не я измъкна от пантите.

— По дяволите, Хари — казах аз на глас и погледнах към таблото. Двойка. Пауза от около триста години. Тройка. — Давай по-бързо! — заръмжах аз и натиснах копчето с удесеторена сила.

В този момент си спомних за гривната от щитове на лявата си китка. Опитах се да се съсредоточа върху нея, но не успях, защото с лявата си ръка държах Мърфи. Затова я поставих на пода колкото се може по-внимателно, вдигнах лявата си ръка и напрегнато се вгледах в гривната.

Долната третина на вратата на офиса ми се разлетя на трески, кафявото тяло на скорпиона излетя в коридора и се удари в отсрещната стена. Сега той беше значително по-голям. Тази проклета твар растеше. С потресаваща, предизвикваща ужас ловкост скорпионът се оттласна от стената, обърна се към мен и със скоростта на бягащ човек се втурна към мен по коридора. Краката му неприятно тракаха по плочките. Той скочи към мен, протегнал щипци и замахнал с жилото си. Съсредоточих цялата си воля в гривната и тя затвори защитното поле част от секундата преди скорпионът да се стовари върху мен.

Все пак успях. Невидимият щит от сгъстен въздух посрещна скорпиона на разстояние една протегната ръка от мен и го отхвърли назад. Скорпионът падна по гръб и няколко секунди лежа, мятайки крака и щипци във въздуха.

Зад гърба ми се чу звън и вратите на асансьора бавно се отвориха.

Без да се церемоня, хванах Мърфи за ръката и я довлачих в кабинката на асансьора, като в движение натисках копчето за първия етаж. Зад нас, в коридора, скорпионът се отблъсна с опашка, обърна се на краката си, ориентира се и се метна към мен. Нямах време да затворя щита. Извиках.

Вратите на асансьора се затвориха точно пред него. Чу се силен удар и асансьора трепна — с такава сила проклетият скорпион се удари в него.

Кабината тръгна надолу и аз се опитах да си поема дъх. Какво е това, дявол да го вземе, що за твар беше?

Едно беше ясно: това изобщо не е насекомо. Движеше се твърде бързо и действаше дяволски осъзнато, за да е такова. То ме издебна, седейки в засада, и чакаше, докато сложа оръжията си на земята и едва тогава ме нападна. Съдейки по всичко, това нещо беше създадено с магия — малка, но способна да поглъща енергия за растежа си. Членестонога вариация на тема чудовището на Франкенщайн. Не истинско живо същество, а само голем, робот, нещо програмирано. Сигурно Виктор се е досетил къде е попаднал талисманът му и му е изпратил заклинание, принуждаващо го да напада всеки срещнат. Ама че проклет психар. Мърфи се е натресла право на неговото творение.

То продължаваше да расте и да трупа сили и отрова. Вече не беше достатъчно да пренеса Мърфи на безопасно място. Трябваше да намеря начин да се справя със скорпиона. Ужасно не ми се искаше да правя това, но се страхувах, че наоколо нямаше друг, способен на това. Тази твар представляваше твърде голяма заплаха. Ами ако не престане да расте? Не, трябва да бъде убита, докато още можех да се справя с нея.

Цифрите на таблото в кабината се сменяха една след друга. Четири… три… две… В този момент асансьорът трепна и спря. Лампите примигаха и угаснаха.

— Ох, мамка му — въздъхнах аз. — Само не сега. Не сега! — И асансьорите не ме обичат. Натисках всички копчета подред, но не се случи нищо, само иззад панела изплува облаче дим, след което лампите в бутоните угаснаха, оставяйки ме в пълна тъмнина. Аварийното осветление се включи за около секунда-две, но се чу пращене от късо съединение и то също угасна. Двамата с Мърфи останахме в пълна тъмнина.

Някъде горе, в асансьорната шахта, се чу поскърцване на желязо. Вдигнах поглед към невидимия покрив на кабинката.

— Сигурно се подиграваш — измърморих аз.

Чу се трясък, скърцане и нещо с размерите и теглото на малка горила се приземи върху кабинката. Последва секундна пауза, после нещо се зае шумно да разкъсва обшивката.

— Ти ми се подиграваш! — силно извиках аз.

Но скорпионът нямаше никакво намерение да ми се подиграва. Той си проправяше път към нас през покрива на кабината. Металът скърцаше под щипците му. Върху невиждащите ми в тъмнината очи се сипеше невидима прах. Бяхме като сардини в консерва, очакващи да я отворят, за да ги изядат. Хрумна ми, че ако тази твар ме ужили сега, няма да има нужда от отрова: ще умра от загуба на кръв още преди да започне да действа.