Катрин Кер - Магия за кинжал

— Гледай къде стъпваш — изкиска се рицарят. — Сребърен кинжал.

Кълин остави халбата и се обърна към него. Джил се изкатери върху масата, за да вижда по-добре. Ухилени, другите двама отстъпиха към стената.

— Белята ли си търсиш? — запита Кълин.

— Не бе, само казвам на един тъп сребърен кинжал да гледа къде стъпва. Как ти е името, нищожество?

— Кълин от Кермор. А тебе какво те засяга?

Сред настаналата мъртвешка тишина всички извърнаха глави към тях. Другите двама рицари припряно хванаха приятеля си за раменете.

— Стига, Гръфид. Пий си проклетото пиво и толкоз. Още си млад за умирачка.

— Махайте се — изръмжа Гръфид. — Страхливец ли ме наричате?

— Глупак си ти. — Другият рицар се озърна към Кълин. — Виж какво, извинявай.

— Не се извинявай от мое име — кресна Гръфид. — Свинска пръдня не давам, ако ще да е самият Адски владетел! Слушай, сребърен кинжал, не вярвам и на половината от онуй, дето го разправят за теб.

— Нима? — Кълин положи ръка върху меча.

В залата сякаш ахнаха даже стените. Джил притисна устата си с длан, за да не изкрещи. Неколцина клиенти изплашено се отдръпнаха.

— Хей! — викна Блейр. — Не в моя хан!

Късно — Гръфид вече бе извадил меча. С кисела усмивка Кълин изтегли своя, но небрежно отпусна острието почти до пода. Стана толкова тихо, че Джил чу ударите на сърцето си. Гръфид пристъпи, замахна… и мечът му отхвръкна. Отсреща хората се разбягаха с крясъци, докато оръжието с трясък се стоварваше на пода. Кълин бе вдигнал меча си, но го държеше все тъй нехайно, сякаш се готвеше да посочи нещо. Върху острието тъмнееше кърваво петно. Псувайки задъхано, Гръфид стисна дясната си китка. Изпод пръстите му бликаше кръв.

— Призовавам всички за свидетели, че той замахна пръв — каза Кълин.

Докато двамата приятели на Гръфид го мъкнеха към вратата, из залата се надигна развълнуван шепот. Пребледнял като платно, Блейр изтича подир тях да им занесе изтървания меч. Кълин избърса кръвта от острието в крачола на бригите си, прибра го в ножницата, взе халбата и се върна на масата.

— Долу, Джил! — сопна се той. — Къде ти е възпитанието?

— Само исках да погледам, тате. Страхотно беше. Изобщо не видях как го направи.

— И той не видя. Е, Джил, сега ще си довърша пивото, после събираме багажа и тръгваме.

— Нали щяхме да пренощуваме тук?

— Щяхме.

Блейр дотича запъхтян.

— Кълна се в розовите задници на боговете! Често ли ти се случват такива работи?

— Прекалено често. Тия недорасли псета май мислят, че е кой знае каква чест да убиеш Кълин от Кермор. — Кълин отпи дълга глътка. — Досега никой не е спечелил нещо повече от строшена китка, обаче, бога ми, взе да става досадно.

— Сигурно. — Блейр потръпна зиморничаво. — Е, девойче, странен живот те чака с него по пътищата. И адски странна съпруга ще излезе от теб някой ден.

— Няма да се омъжа за човек, който върти меча по-зле от тате. Значи сигурно изобщо няма да се омъжа.

През целия следобед препускаха без почивки и спряха едва около час преди залеза, когато Кълин прецени, че са се отдалечили достатъчно от приятелите на Гръфид. Намериха един селянин, който разреши да пренощуват в края на пасището му и им продаде овес за коня на Кълин и новото пони. Докато Кълин събираше сухи дърва из близката горичка, Джил върза конете за колчета с дълги въжета. Трябваше да подскача върху колчетата с цяла тежест, но накрая успя да ги забие. Тъкмо се връщаше към бивака, когато сивото джудже изникна от въздуха право пред нея и заподскача. С радостен смях Джил го грабна в прегръдките си.

— Значи ме последва! Колко се радвам!

Джуджето се ухили широко и метна ръчички около шията й. На допир бе сухо, някак люспесто и миришеше на прясно разорана земя. Без да помисли, Джил го понесе към бивака, разказвайки през цялото време за случките по пътя. То слушаше най-внимателно, после изведнъж с уплаха се сгърчи в ръцете й и посочи настрани. Джил видя, че Кълин тича към нея с наръч дърва и очите му са присвити от гняв. Джуджето изчезна.

— Джил, в името на всички богове! — кресна Кълин. — Каква е тая проклета… игра ли да го нарека, що ли? Да си приказваш сама и да се правиш, че носиш нещо.

— Нищо, тате. Просто си играя.

Кълин захвърли дървата.

— Да ги нямаме такива. Ходиш и си говориш сама като малоумна. Ако толкова ти се приказва, ще ти купя кукла.

— Благодаря, имам си.

— Тогава защо не разговаряш с нея?

— Ще разговарям, тате. Обещавам.

Кълин сложи ръце на кръста си и я огледа от глава до пети.