Катрин Кер - Магия за кинжал

— И на какво точно си играеше? Пак ли почна с ония глупости за Дивите?

Джил наведе глава и взе да ровичка из тревата с връхчето на ботуша си. Кълин я зашлеви през лицето.

— Не искам повече да чувам за това. Никакви приказки насаме.

Джил прехапа устна, за да не се разплаче.

— Няма, тате. Обещавам.

— Ох! — Внезапно той коленичи пред нея и положи ръце върху раменете й. — Извинявай за плесницата, миличко. Напоследък горкият ти стар татко съвсем се е вкиснал. — Кълин се поколеба и личеше, че е смутен. — Изслушай ме, Джил. Много хора в това кралство вярват, че Дивите съществуват наистина. Знаеш ли още в какво вярват? Че всяка жена, която може да ги вижда, е вещица. Знаеш ли какво може да те сполети, ако някой чуе как разговаряш с Дивите? Голяма беля може да стане, нищо че си още девойче. Не искам да си пробивам път с меча през тълпа от селяци, докато те пребиват до смърт.

Джил изстина цялата и се разтрепера. Кълин я грабна в прегръдките си, но тя едва се удържа от желанието да го отблъсне и да побегне напосоки из гората. Нали ги виждам, мина й през ума, значи ли това, че съм вещица? Ще се превърна ли в грозна старица, та да урочасвам хората и да ги тровя с билки? Когато осъзна, че не може да сподели тия страхове с баща си, тя се разплака.

— Е, хайде, хайде — прошепна Кълин. — Извинявай. Не мисли повече за това и дай да хапнем нещичко. Обаче сега знаеш защо не бива да бъбриш за Дивите, ако някой може да те чуе.

— Няма, тате. Честно-пречестно обещавам.

Посред нощ Джил се събуди сред посребрен от луната свят. Сивото джудже бе приклекнало край главата й, сякаш стоеше на стража. Тъй като Кълин хъркаше гръмко, Джил се осмели да прошепне:

— Ти си ми най-добрият и най-верният приятел, обаче не искам да стана вещица.

Джуджето енергично поклати глава.

— Вярно ли е? Само вещиците ли те виждат?

Повторното отрицание я поуспокои. Джуджето лекичко я потупа по бузата, после изчезна с полъх на вятър, който сякаш накара луната да затанцува. Джил дълго лежа будна, усмихвайки се от облекчение. И все пак знаеше, че тате е прав; отсега нататък трябваше да бъде много предпазлива.

Деверийците открай време си бяха неспокоен народ. В древните времена на Зората прадедите им бяха пребродили хиляди мили, преди да основат старото кралство Девеция Рига — част от някаква далечна страна, наречена Галия. И до днес бардовете разказваха безброй предания как прадедите избягали пред нашествието на злите Румани и водени от крал Бран, преплавали необятния океан, за да открият Западните острови. Пребродили островите на длъж и шир, додето крал Бран видял белия глиган — поличба да основе свещения град Дън Девери. Дори по времето на Джил още имаше хора, които прекарваха почти целия си живот по пътищата — поклонници, младежи, обикалящи насам-натам с надеждата да намерят място във войската на някой владетел и, разбира се, сребърните кинжали. След няколко седмици пътуване с баща си Джил осъзна, че магията на пътищата е завладяла и нея. Винаги имаше нови гледки, нови срещи и разговори; чудеше се как изобщо е изтърпяла досега да стои затворена в едно малко селце.

Тъй като Кълин имаше пари в изобилие, Джил бе изненадана, когато той отново започна да си търси работа. Докато бродеха безцелно на изток през Кергоней, непрекъснато го интересуваха новините за кръвни вражди и гранични стълкновения.

— Половината лято отмина — обясни той една вечер на Джил край огъня. — Един сребърен кинжал трябва да мисли с какви пари ще изкара зимата. Е, не че мнозина от нашата пасмина са свикнали да мислят, но пък те и нямат дъщери, за които да се грижат.

— Така си е, тате. Случвало ли ти се е да спиш на снега?

— Не, защото винаги можех да се върна и да изкарам зимата при майка ти. — Изведнъж Кълин стана меланхоличен и лицето му се изкриви, сякаш го бе налегнала тежка умора. — Ах, богове, само дано да не узнае за нас в Отвъдните земи, горката. Единствената й рожба скитосва по пътищата с човек като мен.

— Тате, ти си великолепен и пътешествието е чудесно. Когато порасна, искам да стана сребърен кинжал като теб.

— Ти чуваш ли се? Момичетата не стават бойци.

— Защо не? По времето на Зората са го правили. Като Айва. Не си ли слушал балади за нея, тате? Бардът на лорд Мелин често идваше в кръчмата и понякога ми ги пееше. Винаги го молех да ми изпее за Айва. Тя е била чудесна. Знаеш ли, наричали са я Жената-ястреб.

— О, чувал съм тия легенди, но това е било отдавна. Сега нещата стоят съвсем другояче.