Гордън Диксън: Драконът и Джорджът

— Какви дракони? Къде?

— Не знам къде, казвам ти! Може да са дракони в музей или където и да е. Трябва да я намерим и ми е нужна помощта ти, иначе няма да успеем.

— Добре тогава. Какво да направя? — каза Джим.

— Просто седни там на стола… — Гротуълд спря, тъй като Джим направи заплашителна крачка към него. — Добре, тогава недей! Провали и последния ни шанс да я върнем.

Джим се поколеба. После бавно и с нежелание тръгна към празния зъболекарски стол, който Гротуълд посочи.

— Добре е да знаеш какво вършиш — каза той. Отиде и седна предпазливо. — Все пак какво смяташ да направиш?

— Не се тревожи! — отвърна Гротуълд. — Ще оставя контролните уреди така както бяха настроени, когато тя се телепортира, но при по-нисък волтаж. Това би трябвало да е причината, поради която е започнал веднага процес на телепортация. Около нея се е създало прекалено мощно поле. Ще намаля мощността и така ти ще се проектираш, без да бъдеш телепортиран.

— Какво означава това?

— Означава, че няма да се пренесеш никъде. Ще си останеш на същото място, на стола. Само съзнанието ти ще излезе и ще се премести в посоката, в която е отишла Анджи.

— Сигурен ли си в това?

— Разбира се, че съм сигурен. Тялото ти ще остане на стола, на мястото си. Само астралното ти тяло ще отиде при Анджи. Така трябваше да се получи и с нея още в самото начало. Може би не се е концентрирала достатъчно.

— Не й прехвърляй вината!

— Не прехвърлям вината. Просто… както и да е, не забравяй, че ти също трябва да се концентрираш. Анджи беше тренирана да се съсредоточава по този начин. Ти не си, така че ще трябва да направиш усилие. Помисли си за Анджи. Съсредоточи мисълта си върху нея. Съсредоточи я върху нея, на някое място с дракони.

— Добре — изръмжа Джим, — и после?

— Ако го направиш както трябва, ще се преместиш където е тя. В действителност няма да си там, разбира се — каза Гротуълд. — Всичко ще бъде субективно. Но почувстваш ли, че си се преместил, Анджи, която е на същата настройка на апаратурата, би трябвало да усети присъствието на астралното ти тяло, въпреки че там няма да има никого.

— Добре, добре — каза Джим, — но как да я доведа обратно?

— Трябва да я накараш да се концентрира върху завръщането — отговори Гротуълд. — Нали помниш как те научих да я хипнотизираш

— Помня, е и?

— Е, опитай да я хипнотизираш отново. Трябва да забрави напълно къде се намира, преди да е в състояние да се телепортира обратно тук. Просто я хипнотизирай и непрекъснато й повтаряй да се концентрира върху лабораторията ни. Когато изчезне, ще знаеш, че се е върнала

— Ами — попита Джим, — какво ще стане с мен?

— С теб е лесно — каза Гротуълд. — Просто затваряш очи и си обратно тук. Тъй като тялото ти няма да е напускало това място, автоматично ще се върнеш в момента, в който поискаш това.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, сигурен съм. Сега си затвори очите… Не, не, трябва да поставишш шлема върху главата си…

Гротуълд пристъпи и сам нагласи шлема. Внезапно Джим остана в почти пълен мрак с лекия мирис на лака за коса, който използваше Анджи.

— Помни — гласът на Гротуълд идваше отдалече през отвореното дъно на шлема, — концентрирай се. Анджи, дракони. Дракони — Анджи. Затвори очи и не спирай да мислиш за тези две неща.

Джим затвори очи и започна да мисли.

Нищо не се случваше. Никакъв звук от външната страна на шлема, и с това нещо на главата не виждаше нищо, само тъмнина. Ароматът от лака на Анджи го завладя. Концентрирай се върху Анджи — помисли си той. Концентрирай се върху Анджи… и дракони…

Нищо не се случваше с изключение на това, че ароматът го замайваше. Мисълта му се замъгли. Почувства се огромен и тромав. Седеше под каската все така със затворени очи. Ушите му бучаха, чуваше ударите на сърцето си, което биеше в артериите и вените на тялото му. Бавни, силни удари. Главата му силно се замая. Имаше чувството, че се носи през нищото и в същото време се уголемява и издува като великан.

Някаква свирепост забушува в него. Изпита краткотрайно желание да стане от мястото си и да разкъса нещо или някого на части. За предпочитане Гротуълд. Би се успокоил, ако хванеше тоя пуяк и го направеше на парчета! Някакъв силен глас гърмеше и го викаше, но той го пренебрегваше, потънал в собствените си мисли. Само да забиеше нокти в този джордж.

Нокти? Джордж?

За какво мислеше? Тази глупост изобщо не подейства.

Отвори очи.

Шлемът го нямаше. Вместо мрака, напоен с мириса на лак за коса, пред погледа му се издигаха каменни стени, които високо над главата му се съединяваха в таван, също от камък. По него мъждееше червеникава светлина, хвърляна от факла, закрепена към една от стените.