Гордън Диксън: Драконът и Джорджът

— А, ето те и теб — каза Джим, като влезе отново.

— Съжалявам — Анджи се вмъкна в колата и затръшна вратата. — Гротуълд е много развълнуван. Мисли, че е на път да докаже възможността за съществуване на астралната проекция.

— Каква проекция?

Джим запали Горп и се отдалечи от бордюра.

— Астралната проекция. Отделянето на духа от тялото. Което, с резултатите, постигнати чрез използване на нов цикъл на обратно биоенергично захранване, за да се възпроизведат някои форми на съня, означава…

— Нали не му позволяваш да експериментира върху теб? Мисля, че се разбрахме за това.

— Не смесвай нещата — каза Анджи. — Не му позволявам да експериментира върху мен, само му помагам в експериментите. Не се тревожи, няма да ме хипнотизира, нищо подобно.

— Той опита веднъж.

Джим излезе от двора на колежа на Уестстрийт и сви към пета магистрала.

— Той само опита. Ти беше този, който ме хипнотизира, ако си спомняш. След като Гротуълд те научи как.

— Както и да е, не позволявай на никой да те хипнотизира отново. Нито на мен, нито на Хансен, на никой.

— Разбира се — отговори меко Анджи

— Ето, че отново успя — точно това, за което си мислех — рече си Джим. Сега той се оказа човекът, с когото тя току що се беше справила. Най-неочаквано спорът затихна и той се чудеше какво толкова го беше подразнило отначало. Чувстваше се почти виновен, че вдигна шум за нещо, което навярно не заслужаваше внимание.

— Както и да е — каза той, докато се движеха по пета магистрала към базата с фургоните, за която Дани му беше казал — ако този фургон отговаря на описанието на Дани, можем да се оженим и да живеем заедно. Ще я караме евтино, така че няма да се налага да работиш нито за Гротуълд, нито като асистент по английски.

— Джим — каза Анджи — знаеш как стоят нещата.

— Можем да се справим.

— Не можем. Единствената причина да ни вземат по сто и двайсет за пансион в общежитието е, че готвят отвратително в огромни количества и че спим на двуетажни кревати в общи спални. Каквото и място да си намерим, разходите ни ще се увеличат, няма да намалеят. Не мога да готвя толкова евтино, колкото е в общежитието. Не, невъзможно е да напусна работата си при Гротуълд. Но поне, ако си имаме свое местенце, ще си заслужава да продължа. Трябва ни собствено жилище, но нека не се заблуждаваме за разходите.

— Можем да живеем като на лагер първите няколко месеца.

— Как бихме могли? За готвене и хранене ни трябват домакински прибори и маса, на която да ядем. Нужна ни е още една маса, за да има къде да проверяваме контролните и за други неща, свързани с работата ни в колежа. И столове. Трябва ни поне един матрак за спане и нещо като шкаф за дрехите, които не се окачват.

— Добре тогава. Ще намеря допълнителна работа.

— Не, няма. Аз трябваше да оставя дисертацията си. Ти ще продължиш да пишеш за списанията на академията, докато публикуваш нещо. Да видим тогава как Шорлс няма да ти даде лекторското място.

— По дяволите — каза Джим, — вероятно никога няма да ми публикуват нищо.

— По добре не го казвай! — По изключение Анджи изглеждаше почти ядосана.

— Е, всъщност, нямах това предвид — отвърна Джим леко засрамен — последната статия вървеше доста добре сутринта, преди да вляза в час.

Професор Тиболт Шорлс, ръководител на катедрата по история, обичаше асистентите да присъстват във всичките му часове, като допълнение към основните им задължения — проверяване на контролните, резервиране на справочниците за студентите в курса и така нататък. Беше невинна прищявка, която прибавяше още осем часа в седмицата към времето, необходимо на Джим, за да изкарва месечна заплата от сто седемдесет и пет долара.

— Как беше той? — попита Анджи — Попита ли го пак за лекторското място?

— Нямаше настроение

— Нямаше? Той ли нямаше или ти?

Джим потрепери вътрешно. Шорлс го бе интервюирал на срещата на Асоцияцията по история миналата година в Чикаго и ясно му бе обещал лекторското място, открито наскоро към ръководения от него факултет по история в Ривъроук. При тази переспектива за Джим Анджи кандидатства за асистент в английския факултет и за общо щастие успя. Тогава тя все още работеше върху доктората си по английска литература, а Джим беше с три години пред нея в Мичигън, където се бяха срещнали като студенти. С работата, която имаха в един и същи институт, изглеждаше, че бъдещето им е ясно. Но след като се преместиха тук, Шорлс заяви, че в последния момент е възникнал проблем с бюджета и Джим не може да получи поста по-рано от пролетния семестър. Междувременно при Шорлс се бе появило свободно място за асистент.