Андреа Креймър - Вълче биле

— Шей, почакай — казах и го улових за ръката. Пулсът му беше учестен — под пръстите си усещах забързаните удари, които биеха в ритъм с моите. — Всичко е наред.

— Наред?

Все още бе на ръба на преобразяването, но поне бях успяла да привлека вниманието му.

— Защото искам да отида. Трябва да отида.

Докато изричах тези думи, почувствах истинността им с цялото си същество. Независимо колко малко знаех за Търсачите, моята глутница си заслужаваше да рискувам абсолютно всичко. Трябваше да се върна за тях. И отчаяно се нуждаех от битка. Ако това означаваше да се бия рамо до рамо с Търсачите, все някак щях да се примиря. Или поне така се надявах.

Макар и неспокоен, Шей не сваляше поглед от мен и ме слушаше внимателно. Бях поразена от това колко силен бе вълкът в него. Реагирал бе досущ като алфа, приемащ съвет от друг алфа. А ако умът му наистина действаше по този начин, вече знаех как да го убедя.

— Глутницата, Шей — прошепнах. — Помисли за нашата глутница.

Полазиха ме тръпки, когато нарекох вълците на Халдис „нашата“ глутница — на мен и Шей, а не на мен и Рен. Ала планът ми подейства.

— Наистина ли вярваш, че можем да ги спасим? — попита той и аз усетих, че гневът му бе започнал да отслабва.

— Това е единственият ни шанс — уверих го и му показах заострените си зъби.

Шей се усмихна, разбрал какво се опитвам да му кажа — съюзничеството с Търсачите не означаваше, че се предаваме. Щях да договоря условия, които да удовлетворят вълците в нас.

— Кала е права, Шей — намеси се Аника, давайки знак на Лидия да отстъпи. — Не бихме поели този риск, ако имахме друг избор. А и не само Кала ще се изложи на опасност. Ще изпратя и от нашите хора.

Погледнах я изпитателно, опитвайки се да разчета изражението й. Лицето й бе строго и решително, очите й горяха с пламъка на надвисналата битка. Истина бе — отивайки във Вейл, Търсачите рискуваха живота си и въпреки това бяха готови да го сторят, за да спасят Стражите. Вълците от моята глутница. Това бе последното, което бях очаквала, и то ми се струваше едновременно вълнуващо и смущаващо.

— И още как — обади се Лидия, чиито очи горяха също така ярко, както тези на Аника. — Не бих го пропуснала за нищо на света.

Докато гледах двете жени пред себе си, внезапно изпитах облекчение, че тръгвам на война не против тях, а заедно с тях.

— И освен ако нещата не се развият по възможно най-благоприятния начин, което е малко вероятно — продължи Аника, — няма да успеем да ги освободим за един ден. Основната цел на мисията ще бъде осъществяването на първоначален контакт. Трябва да отидем още днес, защото е събота.

— Събота? — повтори Шей.

— През уикендите денем дежурят младите вълци — обясни Аника, хвърляйки кос поглед към мен. — Права ли съм?

— Да — кимнах, макар доста да се смутих, че го знае.

„Откъде са научили за разпределението на нашите патрули?“

— Искаме ли наистина да обединим сили, трябва да започнем като спечелим доверието на младите вълци, с надеждата вълната на бунта да се разпростре и сред останалите Стражи. Присъствието на Кала ще ни осигури това доверие и ако всичко мине добре, може би ще направим първата стъпка още тази нощ.

Едва не се усмихнах, ала се въздържах — в лицето на предстоящата битка исках да изглеждам сериозна в очите на Търсачите… сериозна и опасна.

— На обиколка ще са излезли двама измежду Мейсън, Фей и брат ми — обясних. — Те си поделят съботните дежурства.

— Да се надяваме, че ще бъдат Мейсън и Ансел — подхвърли Шей и по лицето му пробяга облекчение. — Това вероятно са двамината най-подходящи Стражи, които бихте могли да срещнете.

— Но… — радостта, обзела ме при мисълта да видя Ансел и Мейсън, се разколеба. — Преди да се разделя с Рен, той спомена, че останалите от глутницата ми били задържани за разпит. Мислите ли, че са ги пуснали да патрулират?

— Някой от тях знае ли кой всъщност е Шей? — попита Аника. — Или че е трябвало да бъде принесен в жертва по време на церемонията?

— Не — отговорих. — Не знаят нищо.

Угризение, остро като кинжал, се загнезди в гърдите ми. Точно колко голяма бе опасността, на която ги бях изложила?

Замислих се за Брин и последния път, когато я бях видяла.

— Готова ли си? — попита Брин, ала сияйната й усмивка не можеше да скрие страха в гласа й.

— Не съм сигурна, че това е правилният въпрос — отвърнах и погледнах пръстена на ръката си.

„Тук ми е мястото. Винаги съм знаела пътя, който ме очаква. Ето че дойде моментът да поема по него.“