Андреа Креймър - Вълче биле

— Ние — рече Конър и се извърна от двора. — И като заговорихме за невъзможни неща, кой тук е в състояние да се превръща във вълк?

— Конър е прав — усмихна ми се Шей. — Точно това ме накара да повярвам в цялата тази история.

Мейсън кимна неохотно, но продължи да си мърмори нещо под носа, докато слизахме на приземния етаж.

— Ще ми се Монроу да можеше да види това — въздъхна Адна и като наведе глава, изхлипа тихичко.

— Издръж само и събранието — прошепна й Конър, като я прегърна през раменете. — После ще можем да си поговорим за баща ти.

За разлика от празната трапезария, в която бях влязла предишната вечер, този път мястото беше пълно до пръсване. Мъже и жени крачеха напред-назад на групички, жуженето на разговорите им кънтеше в ушите ми.

— Ето я Тес — каза Конър и потъна в тълпата.

— Коя е Тес? — Брин се притисна до мен.

— Тя е част от техния отряд. Отряда Халдис.

Брин се намръщи.

— Отряда Халдис?

— Не…

Думите сякаш залепнаха за небцето ми. Халдис, Айдис. Откъслечните факти, които бях успяла да науча от разговорите си с Търсачите, далеч не бяха достатъчни, за да отговоря на въпроса й. Все още имаше толкова много, което не знаех за Търсачите, а ето че бях въвлякла глутницата си (или поне онова, което бе останало от нея) в техния свят, без никаква гаранция за бъдещето. Ами ако бях взела грешно решение? Тътенът на многобройните гласове се засилваше, главата ми затуптя.

Когато не й отговорих, Брин сви рамене и последва Мейсън към масата, на която седяха Тес и Конър.

— Кала? — Шей ме наблюдаваше изпитателно.

— Върви — казах и го побутнах след Брин. — Ей сега ще дойда.

Докато той си проправяше път между Търсачите, аз бавно заотстъпвах към коридора и когато стигнах стълбището, се затичах.

Не бях сигурна накъде бягам, знаех само, че не мога да спра. Едва преди седмица бях във Вейл, на път да свържа живота си с Рен и да направя първата стъпка по пътя, предначертан ми от деня, в който се бях родила. Моята съдба. Дали сега изобщо имах някаква съдба? И дали тя бе с Търсачите?

При мисълта за това в гърдите ми се надигна ръмжене. Повече нямаше да бъда пленница. Никому. Бях се подчинявала безпрекословно на Пазителите и ето докъде бях стигнала. Ако Търсачите ми предложеха начин да се опълча срещу бившите си Господари, щях да го приема. Пазителите бяха убили майка ми и подложили на мъчения онези, които обичах. Исках да ми платят. Ала сама щях да реша как да се изправя срещу тях. Вече отговарях за цялата глутница. Трябваше да съм напълно сигурна, а всъщност не бях сигурна в абсолютно нищо.

Бях на другия край на света, с предишния ми живот бе свършено. Уж силните връзки в глутницата ми се бяха разпаднали заради избора, който бях направила. Фей, Дакс и Козет бяха потърсили убежище при Пазителите, вкопчили се бяха в живота, който познаваха, въпреки болката, която той бе донесъл на всички ни. Нито за миг не се съмнявах, че ако Конър не се бе появил, с Дакс щяхме да се бием до смърт. Брат ми се бе превърнал в сянка на самия себе си, дотам, че бе готов да ме предаде, само и само да си възвърне онова, което му беше отнето.

Ала Ансел не бе единственият, чийто живот бе променен до неузнаваемост. Бъдещето на Рен му бе отнето в нощта, в която бях избягала от съюза ни. С глутницата му бе свършено, наследството му беше върнато обратно на Емил, който не само бе повече чудовище, отколкото човек, но и дори не му беше баща. Олюлях се, връхлетяна изневиделица от ужасна истина — бъдещето на Рен му бе отнето много, много отдавна, в мига, когато Емил и Пазителите бяха убили майка му. Животът на онзи, когото ми бяха отредили за партньор, бе съграден върху лъжи, кости и кръв.

Закрих очите си с ръце. Лъжи, кости и кръв. Нима животът, на когото и да е от нас бе построен върху нещо друго? Докато притисках длани към лицето си, студеният метал на пръстена ме опари като електрически удар. Пръстенът, който Рен ми бе подарил. Обещание за онова, което ни предстоеше.

Искам да знаеш, че…

Какво? Какво бе възнамерявал да ми каже Рен? И какво ли го бе възпряло? Колко ли щеше да сподели с мен?

Изведнъж коридорът ми се стори тесен, стените като че ли ме захлупваха. Трябваше да изляза навън, да вдъхна свеж въздух. Завтекох се още по-бързо, оглеждайки се за някакъв изход. Най-сетне зърнах стъклена врата и се втурнах през нея.

Посрещна ме изобилие от солен морски въздух. Превита надве, подпряла ръце на коленете си, аз запреглъщах жадно, сякаш пиех вода. Наситените багри на залеза бяха отстъпили място на приглушена лавандуловосива дрезгавина. Дори във вечерния сумрак, халката от бяло злато около пръста ми блещукаше, улавяше угасващите лъчи и ги запращаше в лицето ми. Подигравателно, непоносимо.