Андреа Креймър - Вълче биле

Огледах се по коридора и на около двайсет крачки от Адна зърнах една жена. Обърнах се на другата страна и там, на същото разстояние, видях млад мъж.

— Другите Тъкачи — обясни Конър, проследявайки погледа ми, после отново насочи вниманието си към нас. — Може би ще е по-добре да седнете за онова, което предстои. Усещането може да бъде малко екстремно, когато го преживявате за първи път.

Всички го зяпнахме, но никой не седна.

— Както искате — сви рамене той и се обърна към Адна.

Нов звук изпълни коридора. Нисък и плътен, като звън на огромна камбана, той отекна из Академията и ме прониза до мозъка на костите. Потреперих и Шей ме улови за ръката, а аз преплетох пръстите си с неговите. Звънът се разнесе за втори път и Адна потрепери като мен, без обаче да отвори очи. Третият звън се сля с ехото на предишните два — ниските тонове се бяха наслоили толкова плътно във въздуха, че почти можех да усетя как се разливат по кожата ми.

Когато звънът отекна за четвърти път, Адна се раздвижи. Приведе се изящно напред, сякаш се покланяше. На двайсетина стъпки от нея, другият Тъкач направи същото. Адна повдигна глава и започна да описва вълнообразни движения с двете си ръце, докато тялото й се извиваше грациозно. Нова мелодия се промъкна сред плътния звън, водейки със себе си и цветове. Кристално ясна и весела, тя погали стените като песента на камбанки, разлюлени от вятъра, и ги накара да оживеят — ярките им багри заискриха, хвърляйки безброй дъги по пода и по телата ни.

Движенията на Адна се ускориха, тя подскачаше и се извиваше в онзи танц, който свързвах с отварянето на портали. От двете й страни другите Тъкачи се въртяха в съвършен синхрон с гъвкавото й тяло. Дишането й се учести, пот обля челото й, ала тя нито веднъж не се поколеба или обърка ритъма. Звънливите ноти около нас се усилваха, докато накрая станаха толкова пронизителни, че трябваше да запуша уши. Многобройните дъги по пода и стените започнаха да хвърлят искри и да избухват като фойерверки. Ярките цветове ставаха все по-ослепителни, подът сякаш се люлееше под краката ми. Паднах на колене, все така запушила ушите си с ръце, и притиснах лице към бедрата си. Почувствах, че Шей ме прегръща, за да ме предпази от оглушителния водопад от звуци и взривовете от светлина.

Усетих докосване на козина и чух изскимтяване, после още едно. Брин и Мейсън се бяха преобразили и сега се гушеха до мен, опитвайки се да пъхнат муцуни под ръцете ми, за да допрат носове до лицето ми. Мелодията беше станала толкова силна, че май нямаше никакво значение дали ушите ми са запушени или не. Боях се, че всеки момент ще закрещя.

И тогава се възцари тишина.

Повдигнах глава и бавно си поех дъх. Силна, непозната миризма изпълни ноздрите ми — смесица от сол, тучна зеленина и… риба? Поех още една глътка въздух — все същият непознат мирис, но този път ми се стори, че долавям и дъх на лимони.

— Добре ли сте? — Конър ни гледаше изпитателно.

Шей се изправи и разкърши рамене.

— Така мисля.

— Нали ви казах, че може да е доста екстремно — ухили се Търсачът.

— Без майтап — Адна се насочи към нас със залитане, сякаш бе пияна, и непохватно се блъсна в Конър, който побърза да я улови.

— Добра работа, хлапе — похвали я той и докосна челото й с устни.

— Благодаря — промълви Адна. — А сега мисля да поспя… поне една седмица.

Мейсън, който междувременно си бе възвърнал човешката форма, се приближи до високите прозорци на външната стена, през които се процеждаше златистоалена светлина. Погледна навън и ахна.

— Това… това океанът ли е?

Двете с Брин също отидохме до прозорците. Докато се взирах в залязващото слънце, усетих как дъхът ми секва. Академията почиваше върху стръмен, терасовиден склон, който се простираше на мили. Под нас се разстилаха грижливо поддържани редици от ниски дървета с криви клони, сред чиито тъмнозелени листа проблясваха слънчевожълти петънца. Лимони.

В далечината, издадено над суровия терен, зърнах малко селище. Други селца бяха накацали по скалите, надвиснали над морето.

Морето. Водите му миеха брега, а залезът придаваше на набраздената му от вълнички повърхност наситен виолетов цвят, осеян тук-таме с бледорозово. Съзерцавайки безбрежността, ширнала се пред мен, изведнъж разбрах защо някога хората вярвали, че океанът отвежда до края на света.

Едва когато Шей ме прегърна през раменете, забелязах, че бях започнала да треперя.

— Досега не го бе виждала, нали? — попита той, взирайки се през прозореца.