Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 1

като все още дишаше тежко, и съсредоточи вниманието си върху бодливата зеленика в

ръцете си.

Летописеца го изгледа кръвнишки и взе да разтрива пищяла си. Баст сподави нещо, което

наподобяваше кашлица.

Коте се засмя тихо и гърлено, издърпа от наръча нова клонка бодлива зеленика и я

добави към дългия шнур, който правеше. Той улови погледа на Летописеца.

— Преди да съм забравил, искам да ти кажа, че някои хора ще се отбият днес, за да се

възползват от услугите ти като писар.

— Така ли? — Летописеца изглеждаше изненадан.

Коте кимна и въздъхна раздразнено.

— Да. Новината вече се е разнесла, така че нищо не може да се направи. Ще трябва да се

занимаем с тях, когато дойдат. За щастие всеки, който има две здрави ръце, ще е зает на

полето до обяд, така че няма да се наложи да се безпокоим за това, преди…

Пръстите на съдържателя хванаха неумело клонката зеленика и я счупиха. Един трън се

заби дълбоко в месестата част на палеца му. Червенокосият мъж не трепна, нито изруга, а

само погледна гневно и намръщено ръката си, върху която бликна ярка като малина капка

кръв.

Съдържателят присви вежди и сложи палеца в устата си. От лицето му изчезна всякакъв

помен от веселие и очите му станаха твърди и тъмни. Захвърли недовършения шнур от

бодлива зеленика с толкова подчертано равнодушен жест, че изглеждаше почти стряскащ.

Той отново погледна Летописеца и заяви с напълно спокоен глас:

— Исках да кажа, че трябва да се възползваме от времето, което ни остава, преди да

бъдем прекъснати. Но предполагам, че първо ще закусиш нещо.

— Ако не представлява голямо затруднение — съгласи се Летописеца.

— Никак даже — увери го Коте, след което се обърна и се отправи към кухнята.

Баст го проследи как излиза със загрижено изражение на лицето.

— Няма да е лошо да извадиш сайдера от печката и да го оставиш да се поохлади —

извика той след съдържателя. — Последната партида повече приличаше на конфитюр,

отколкото на сок. Освен това докато бях навън, намерих и някои подправки. Сложил съм ги

върху бъчвата за дъждовна вода. Трябва да ги погледнеш, за да прецениш дали ще свършат

някаква работа за вечерята.

Останали сами в общата стая, Баст и Летописеца дълго се наблюдаваха един друг през

бара. Единственият звук, който се чуваше, бе далечният удар от затварянето на задната

врата.

Баст довърши последните подробности по венеца в ръцете си и го огледа от всички

страни. Сетне го поднесе до лицето си, сякаш за да го помирише. Но вместо това напълни

дробовете си с въздух, затвори очи и издиша толкова внимателно срещу клонките от бодлива

зеленика, че те едва помръднаха.

Баст отвори очи, на лицето му се появи очарователна извинителна усмивка и той отиде

при Летописеца.

— Вземи — подаде той венеца от бодлива зеленика на седящия мъж.

Летописеца не посегна да го вземе.

Усмивката не напусна лицето на Баст.

— Не го забеляза, защото беше зает да лазиш по пода — каза той с тих глас, — но той

наистина се засмя, когато се втурна да бягаш. Засмя се на три пъти истински и дълбоко с

корема си. Има такъв хубав смях. Като плод. Като музика. Не съм го чувал от месеци. — Баст

отново му подаде венеца от бодлива зеленика, като се усмихна срамежливо. — И така, това е

за теб. Направих му грамарията, която сметнах за подходяща. Така че да остане зелен и свеж

по-дълго, отколкото очакваш. Набрах бодливата зеленика по правилния начин и я оформих

със собствените си ръце. Подбрана, донесена и изработена специално за целта. — Той

протегна венеца още малко по-напред като нервно момче, поднасящо букет. — Заповядай!

Това е подарък от сърце. Давам ти го, без да очаквам нищо в замяна.

Летописеца се протегна колебливо и взе венеца. Завъртя го в ръцете си и го огледа

внимателно. Между тъмнозелените листа подобно на скъпоценни камъни искряха малки

червени плодове. Венецът беше оплетен ловко, така че тръните да са насочени навън.

Летописеца го постави предпазливо върху главата си и той плътно прилепна върху челото

му.

Баст се ухили.

— Всички да приветстват Господаря на безпорядъка! — извика той, вдигна ръце и се

засмя доволно.

Устните на Летописеца се разтегнаха в усмивка, докато сваляше венеца.

— Това значи ли, че между нас нещата са уредени? — попита.

— Какво искаш да кажеш? — Баст наклони озадачено глава.

— Онова, което каза… снощи… — Летописеца, изглежда, се чувстваше неудобно да