Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 1

е, колкото изглежда? Или просто остарявам като баща ми и нещата вече не ми се виждат

така хубави, както когато бях момче?

Коте дълго търка плота, сякаш се колебаеше дали да отговори.

— Мисля, че винаги е имало лоши неща — отвърна той. — Може би само ние, по-

възрастните, ги забелязваме.

Греъм се готвеше да кимне утвърдително, но внезапно се намръщи.

— Само дето ти не си стар, нали? Забравям за това през повечето време. — Той огледа

червенокосия мъж от горе до долу. — Искам да кажа, че ти се движиш като по-стар човек,

говориш така, но не си такъв, нали? Обзалагам се, че си на половината на моите години. —

Изгледа съдържателя с присвити очи. — На колко години си всъщност?

— Достатъчно съм стар, за да се чувствам стар — уморено се усмихна съдържателят.

— Твърде млад си, за да се държиш като стар — изсумтя Греъм. — Би трябвало да тичаш

подир жените и да се забъркваш в неприятности. Остави на нас, старите хора, да се

оплакваме, че светът се разпада.

Старият дърводелец избута стола си назад от бара, обърна се и се отправи към вратата.

— Днес по време на обедната почивка ще се върна да поговоря с тоя твой писар. И няма

да съм само аз. Има много хора, които ще искат да си уредят нещата официално, щом им се

удава такава възможност.

Съдържателят си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Греъм?

Мъжът се обърна с една ръка на дръжката на вратата.

— Не си само ти — каза Коте. — Положението не отива на добре и нещо ми подсказва,

че ще стане още по-зле. Не би навредило човек да се подготви за тежка зима. И може би да е

готов да се защити, ако се наложи. — Съдържателят сви рамене. — Поне инстинктът ми

подсказва това.

Греъм мрачно стисна уста и сериозно поклати глава.

— Радвам се, че не само на мен ми се струва така.

След това той се насили да се усмихне и взе да навива ръкавите на ризата си, докато се

обръщаше към вратата.

— И все пак — рече — човек трябва да събира сеното, докато още има слънце.

* * *

Малко по-късно семейство Бентън спряха до странноприемницата с каруца, натоварена с

късни ябълки. Съдържателят купи половината и прекара следващия един час в сортиране и

подреждане.

Най-зелените и твърдите отидоха в бъчвите в мазето. Внимателно ги поставяше вътре и

ги увиваше в дървени стърготини, преди да закове капаците. Онези ябълки, които бяха почти

узрели, отидоха в килера за провизии, а съдбата на тези, които имаха наранявания или

кафяви петна, бе да бъдат използвани за приготвяне на сайдер. За тази цел бяха нарязани на

четвъртинки и хвърлени в едно голямо калаено корито.

Докато сортираше и опаковаше, червенокосият мъж изглеждаше доволен. Но ако човек се

вгледаше в него по-внимателно, щеше да забележи, че докато ръцете му са заети с работа,

очите му са отнесени, загледани в далечината. И макар изражението му да беше спокойно и

дори приятно, в него нямаше радост. Той не си тананикаше и не подсвиркваше, докато

работеше. Не си припяваше.

Когато и последните ябълки бяха сортирани, той пренесе металното корито през кухнята

и задната врата и го изкара навън. Есенната сутрин беше студена. Зад странноприемницата,

на завет край дърветата, той беше засадил своя малка лична градина. Изсипа нарязаните

ябълки в дървената преса за сайдер и стегна капака й, докато вече не можеше да се върти.

Коте нави ръкавите на ризата си до лактите, след което стисна ръкохватките на пресата с

издължените си грациозни ръце и ги задърпа. Пресата започна да се спуска надолу, като в

началото притискаше ябълките плътно една към друга, а после ги замачка. Съдържателят

завърташе и дърпаше отново. Завърташе и дърпаше отново.

Ако някой можеше да го види в този момент, щеше да забележи, че ръцете му не са

отпуснатите ръце на кръчмар. Когато дърпаше дървените ръкохватки, мускулите на ръцете

му изпъкваха твърди като усукани въжета. Кожата му беше набраздена от стари белези.

Повечето бяха бледи и тънки като пукнатини върху зимен лед. Други бяха червени и гневни

и изпъкваха върху светлия тен на кожата му.

Ръцете на съдържателя хващаха и дърпаха отново и отново. Единствените звуци бяха

ритмичното проскърцване на дървото и бавното църцорене на сайдера, който течеше в

кофата отдолу. В тях имаше ритъм, но не и музика, а очите на съдържателя бяха отсъстващи

и безрадостни и толкова светлозелени, че можеха да минат за сиви.