Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 1

2.

Бодлива зеленика

Летописеца слезе по стълбите и влезе в общата стая на „Пътният камък“ с плоската си

кожена чанта, метната през едното рамо. Спря на входа и погледна към съдържателя, който

съсредоточено се беше навел над нещо на бара.

Летописеца се прокашля и пристъпи в стаята.

— Съжалявам, че спах до толкова късно — извини се той. — Всъщност не е… — Той не

довърши, когато видя какво имаше върху плота. — Да не би да правиш пай?

Коте вдигна поглед от заниманието си да оформя края на кората с пръсти.

— Пайове — каза той, като наблегна на множественото число.

— Да. Защо?

Летописеца отвори уста и после я затвори. Погледът му се премести върху меча, който

висеше сив и безмълвен зад бара, и после се върна върху червенокосия мъж, който

внимателно притискаше кората по ръба на тавата.

— Какъв пай?

— Ябълков. — Коте се изправи и направи три внимателни разреза в кората на пая. —

Знаеш ли колко е трудно да направиш хубав пай?

— Май не — призна Летописеца и неспокойно се огледа наоколо. — Къде е помощникът

ти?

— Един господ знае — отвърна съдържателят. — Доста е трудно. Имам предвид да се

правят пайове. Човек не би си го помислил, но процесът е доста дълъг. Хлябът е лесен.

Супата е лесна. Пудингът също. Но паят е сложна работа. Това е нещо, което никога не

осъзнаваш, докато сам не се опиташ да го направиш.

Летописеца кимна неопределено в знак на съгласие, без да знае какво точно се очаква от

него. Свали чантата от рамото си и я остави на една близка маса.

— Нали знаеш, че когато пресоваш ябълки за сайдер, остава нещо като каша? — Коте

избърса ръце в престилката си.

— Пюрето ли?

— Пюре — повтори Коте с дълбоко облекчение, — така се наричаше. Какво правят

хората с него, след като изцедят сока?

— От смачканото грозде може да се направи слабо вино — отвърна Летописеца — или

олио, ако количеството е голямо. Но ябълковото пюре е, общо взето, безполезно. Можеш да

го използваш за тор, но не върши кой знае каква работа. Хората обикновено го дават за храна

на добитъка.

Коте кимна замислено.

— Не ми се вярваше, че може просто така да го изхвърлят. Тук оползотворяват всяко

нещо по един или друг начин. Пюре — повтори той, сякаш опитваше вкуса на думата. —

Това ме човъркаше от две години.

— Всеки в града можеше да ти го каже. — Летописеца изглеждаше озадачен.

Съдържателят се намръщи.

— Ако е нещо, което всеки знае, не мога да си позволя да питам за него — каза той.

Чу се шум от затръшване на врата, последван от весело, разсеяно подсвиркване. Баст се

появи от кухнята, метнал на рамо наръч клони от бодлива зеленика, увити в бял чаршаф.

Коте кимна мрачно и потри ръце една в друга.

— Чудесно. Сега как ще… — Той присви очи. — Това да не са хубавите ми чаршафи?

Баст погледна надолу към вързопа.

— Ами, Реши — бавно отвърна той, — зависи. Имаш ли лоши, грозни чаршафи?

Очите на съдържателя проблеснаха гневно за миг, после той въздъхна.

— Предполагам, че това няма значение. — Коте се протегна и издърпа един дълъг клон

от наръча. — Както и да е, какво ще правим с това?

— И аз самият не съм наясно, Реши — сви рамене Баст. — Знам, че „ситите“ са

препускали с венци от бодлива зеленика на главите, докато преследвали „танцьори в

кожа“…

— Не можем да се разхождаме насам-натам с венци от бодлива зеленика — прекъсна го

недоволно Коте. — Хората ще започнат да говорят.

— Не ме е грижа какво мислят местните флегми — промърмори Баст и започна да

преплита няколко дълги гъвкави клонки. — Когато някой танцьор влезе в тялото ти, ставаш

като кукла. Могат да те накарат да отхапеш собствения си език. — Той сложи неоформения

кръг върху главата си, провери дали му става и сбърчи нос. — Боде.

— В историите, които съм чувал — вметна Коте, — бодливата зеленика също така не им

позволява да излязат от тялото.

— Не можем ли просто да носим желязо? — попита Летописеца и двамата мъже зад бара

го изгледаха с любопитство, сякаш почти бяха забравили, че той е там. — Искам да кажа, ако

е фаелинг…

— Не казвай „фаелинг“ — прекъсна го пренебрежително Баст, — така звучиш като някое

дете. Нарича се „фае“. В краен случай „фаен“.

Летописеца се поколеба за момент, преди да продължи:

— Ако това нещо се пъхне в тялото на някой, който носи желязо, то няма ли да го

нарани? Няма ли да го накара да изскочи обратно навън?