Патрик Ротфус - Страхът на мъдреца част 1

говори за това.

Баст доби изненадан вид.

— О, не — отвърна той сериозно и поклати глава. — Не. Изобщо не са уредени. Ти ми

принадлежиш до мозъка на костите. Ти си инструментът на моето желание. — Баст хвърли

бърз поглед към кухнята и на лицето му се изписа горчивина. — А ти знаеш какво искам. Да

го накарам да си спомни, че е нещо повече от кръчмар, който пече пай. — Той сякаш изплю

последната дума.

— Все още не знам какво бих могъл да направя. — Летописеца се размърда неспокойно

на стола си и извърна поглед встрани.

— Ще направиш всичко, което можеш — увери го Баст с тих глас. — Ще го накараш да

излезе от затвореността си. Ще го събудиш. — Баст изрече последните думи с ожесточение,

сините му очи леко се присвиха и той сложи ръка върху рамото на Летописеца. — Ще го

накараш да си спомни. Ще го направиш.

Летописеца се поколеба за момент, погледна надолу към венеца бодлива зеленика в

скута си и леко кимна.

— Ще направя каквото мога.

— Това е всичко, което всеки от нас може да стори — каза Баст и приятелски го потупа

по гърба. — Между другото, как ти е рамото?

Писарят го раздвижи с движение, което изглеждаше странно, тъй като останалата част от

тялото му оставаше вдървена и неподвижна.

— Сковано и студено, но не ме боли.

— Това можеше да се очаква. Ако бях на твое място, не бих се безпокоил. — Баст му се

усмихна окуражаващо. — Животът за вас, хората, е твърде кратък, за да се измъчвате за

незначителни неща.

* * *

Закуската се появи и изчезна. Картофи, препечени филийки, домати и яйца. Летописеца

успя да се натъпче с порядъчно количество храна, а Баст яде колкото за трима. Коте се

размотаваше напред-назад — донесе още дърва за огрев, накладе фурната за приготвянето на

пайовете и наля изстиващия сайдер в кани.

Тъкмо носеше две кани към бара, когато по дървената площадка пред

странноприемницата се чу силен тропот на ботуши. Миг по-късно през вратата нахълта

ковашкият чирак. Макар и едва шестнайсетгодишен, той беше един от най-високите мъже в

града. Имаше широки рамене и здрави ръце.

— Здравей, Аарон — спокойно го поздрави съдържателят. — Би ли затворил вратата?

Навън е доста прашно.

Щом ковашкият чирак се обърна към вратата, сякаш по взаимна негласна уговорка

съдържателят и Баст мушнаха по-голямата част от бодливата зеленика под плота. Когато

младежът се обърна отново към тях, Баст вече си играеше с нещо, което наподобяваше на

малък недовършен венец, направен просто ей така, за убиване на времето.

Аарон побърза да се отправи към бара и, изглежда, не забеляза нищо различно.

— Господин Коте — развълнувано каза той, — мога ли да получа малко храна за из път?

— Той размаха празен чувал от зебло. — Картър каза, че знаеш какво означава това.

Съдържателят кимна.

— Имам малко хляб и сирене, наденица и ябълки. — Той махна на Баст, който взе чувала

и се затича към кухнята. — Картър ще ходи ли някъде?

— Двамата с него ще ходим — обясни момчето. — Родът Орисон ще продават днес

овнешко месо в Трейа. Наеха ни с Картър да ги придружим заради лошите пътища и всичко

останало.

— Трейа — замисли се съдържателят, — тогава значи няма да се върнете до утре.

— Картър се надява да намери и кон, който да замени Нели. — Ковашкият чирак

внимателно постави сребърна монета върху полирания махагон на бара. — Ако не успее да

намери кон, каза, че вероятно ще отиде на заплата при краля.

— Картър смята да постъпи във войската? — повдигна вежди Коте.

Момчето се усмихна със странна смесица от веселие и печал.

— Рече, че не му остават много други възможности, ако не намери кон за каруцата си.

Каза, че в армията се грижат за теб, хранят те, имаш възможност да пътуваш и други

подобни. — Очите на младия мъж искряха от вълнение, докато говореше, и в изражението

на лицето му се преплитаха момчешки ентусиазъм и сериозната загриженост на зрял мъж.

— И когато се запишеш, вече не ти дават само един сребърен нобъл. В тези времена ти дават

роял. Цял златен роял.

Изражението на съдържателя стана мрачно.

— Само Картър ще се записва, така ли? — Той погледна момчето право в очите.

— Един роял е много пари — призна ковашкият чирак с лукава усмивка. — А и

времената са трудни, след като моят старец умря, а майка ми се премести в Раниш.

— И какво мисли майка ти за това да минеш на заплата към краля?