Тери Пратчет - Маскарад

Е, значи всичко ще се нареди. Баба много ще се ободри, щом отново може да тормози и стряска още една вещица, за което Агнес ще й бъде благодарна… след време.

Леля Ог си отдъхна. За сборище са нужни най-малко три вещици. Две са само една безкрайна разпра.

Отвори вратата на къщата си и изкачи стъпалата към леглото.

Нейният котарак Грибо се бе проснал на юргана като локва от сива козина. Дори не се събуди, когато Леля го повдигна с две ръце, за да се вмъкне под завивките.

За да не допусне лошите сънища в главата си, тя отпи юнашки от шише, което вонеше на ябълки и щастлива мозъчна смърт. После нагласи възглавниците с няколко юмручни удара, повтори си: „Да, тя ще е…“, и се унесе.

По някое време Грибо се събуди, протегна се с прозявка и безшумно скочи на пода. После този най-свиреп и лукав куп козина, на когото му стигаше умът да чака на хранилката за птици с отворена уста и коричка хляб на муцуната си, изфуча през прозореца.

Няколко минути по-късно петлето в съседната градина подаде глава да поздрави свежия нов ден и умря насред първото „Кукурррр…“.

Пред Агнес хем се откри огромна мрачна пустота, хем почти я заслепяваха светлини. Току под сцената гигантски плоски свещи се полюшваха в дълъг улей с вода и излъчваха силно жълтеникаво сияние, доста по-ярко от мъждукането на маслените лампи, с които бе свикнала. А отвъд тази светла ивица залата чакаше като зейналата паст на великански и твърде гладен звяр.

Откъм тъмата прозвуча глас:

— Госпожице, започнете, когато се почувствате готова.

Не че гласът звучеше недружелюбно. Само че искаше тя да не се помайва, ами да изпее каквото е решила и да си върви.

— Аз… ъ-ъ… подготвих една песен, тя е…

— Дадохте ли партитурата на госпожица Праудлит?

— Ами всъщност няма акомпанимент, защото…

— О, значи народна песен?

В мрака си зашепнаха и някой се засмя тихичко.

— Добре, да ви чуем… Пердита. Нали така се казвате?

Агнес подхвана „Песента за таралежа“ и към седмата дума долови, че е сбъркала в избора си. За тази песен подхождаше кръчма, където хората се хилят и тропат с халби по масите. А гигантската ярка пустота просто я засмукваше и правеше гласа й колеблив и пронизителен.

Спря в края на третия куплет. Усещаше как изчервяването започва някъде около коленете й. Щеше да мине време, докато стигне до лицето й, защото имаше да покрие немалко кожа, но пък щеше и да добие ягодов оттенък.

Чуваше как долу си шепнеха. В неясното шушукане се открои думата „тембър“, след това — Агнес изобщо не се изненада — и „внушително присъствие“. Да, знаеше, че е твърде внушителна. Досущ като сградата на Операта. Не беше повод да се почувства по-добре.

Първият глас заговори по-ясно.

— Скъпа, доколкото разбирам, нямате почти никаква подготовка, нали?

— Нямам.

Самата истина, разбира се. Единствената изтъкната певица в Ланкър беше Леля Ог, която се отнасяше към песните като към упражнение по балистика. Просто прицелваш гласа си в края на куплета и го запращаш с все сила.

Шепот, пак шепот.

— Скъпа, попейте ни малко гами.

Изчервяването се издигаше към гърдите й, напредваше гръмовно по обширните извивки…

— Гами ли?

Шепот. Приглушен смях.

— До-ре-ми, скъпа, сещате ли се? Като започнете ниско. Ла-ла-лааа, нещо подобно.

— О, да…

Армията на притеснението нападна шията й, но Агнес настрои гласа си колкото можа по-ниско и даде всичко от себе си.

Съсредоточи се в тоновете, като упорито се изкачваше от морското равнище към планинските върхове. Изобщо не обърна внимание, че в началото един стол на сцената се разтресе, а накрая някъде се счупи стъкло и няколко прилепа изпопадаха от тавана.

В голямата пустота пред нея бе настъпила тишина, чу се само тупването на последния прилеп и мек звън на раздробено стъкло.

— Девойче, това ли е… целият ти диапазон?

Зад кулисите се трупаха хора и я зяпаха.

— Не.

— Не, значи…

— Ако стигна до по-високите тонове, хората припадат — обясни Агнес. — Ако пък сляза още по-ниско, всички казват, че се чувствали зле.

Шепот, пак шепот. И отново шепот .

— А нещо… ъ-ъ, друго…

— Мога да пея в терца сама със себе си. От Леля Ог знам, че не всекиму се удавало.

— Моля?

— Ами като… до-ми, но едновременно.

Шепот.

— Я да чуем.

— Лаааааа!

Хората от двете страни на сцената бърбореха развълнувано.

Долу шепнеха. После онзи от тъмнината се обади:

— А постановката на гласа…

— О, това ли! — сряза го Агнес, на която взе да й писва. — Къде искате да го поставя?