Тери Пратчет - Маскарад

— Налага се да поискаме от господин Крипслок отново да гравира страница 11 — съобщи той печално. — Успял е да напише думата „глад“ с пет букви…

— Прочети това — прекъсна го Гоутбъргър.

— Тъкмо се канех да изляза за обяд…

— Прочети го.

— Но според правилата на гилдията…

— Прочети го и ще видим дали още ще ти се яде.

Господин Кропър седна кисело и плъзна поглед по първата страница.

Премина на втората.

След малко отвори чекмеджето, извади линийката и се вторачи замислено в нея.

— Значи току-що прочете за Изненадващата банананова супа? — провери Гоутбъргър.

— Да!

— Почакай, ще стигнеш и до Петнистия тиквеник…

— Е, старата ми баба често правеше Петнист тиквеник…

— Не и по тази рецепта — убедено изрече Гоутбъргър.

Кропър порови още малко в листовете.

— Брей, да пукна! Мислиш ли, че нещо от тези измишльотини наистина върши работа?

— На кого му пука? Тичай в гилдията и наеми всички свободни гравьори. Предпочитам да са от по-възрастните.

— Ама аз още се занимавам с предсказанията в „Алманаха“ за юни, груни, август и спун…

— Зарежи ги. Сложи някои от старите.

— Хората ще забележат.

— Досега не се е случвало — напомни господин Гоутбъргър. — Знаеш си урока — „Изумителен дъжд от къри в Клач“, „Стъписваща гибел на серифа на Ий“, „Напаст от оси в Хоуондаленд“… Това е по-важно. — Застана пред прозореца, но не се взираше в гледката навън. — Много по-важно.

Осени го мечтата на всички, които се занимават с издаване на книги — да има толкова злато в джобовете си, че да наеме двама души специално да крепят панталона му, за да не се свлече.

Огромната, натъпкана с колони и обитавана от водоливници фасада на анкх-морпоркската Опера се извисяваше пред Агнес Нит.

Тя спря. Или поне по-голямата част от Агнес спря. Защото физическото присъствие на Агнес беше изобилно. Минаваше време, докато и някои по-външни области от тялото й прекратят движението си.

Е, това е то. Най-сетне. Можеше да влезе или да се махне. Хората май го наричаха житейски избор. Никога досега не я бе сполетявал.

И накрая, след като постоя достатъчно дълго, за да се замисли един гълъб може ли да кацне върху нейната черна, провиснала, доста жалка шапка, тя изкачи стъпалата.

Някакъв човек ги премиташе, поне на теория. Всъщност само местеше мръсотията насам-натам, като й даваше възможност да види нови гледки и да срещне нови приятели. Той носеше дълго палто, възтесничко в раменете, и имаше черна барета, нелепо кацнала върху сплъстената на клечки коса.

— Извинете… — подхвана Агнес.

Сякаш го порази със светкавица. Той се завъртя на място, оплете си ходилата и се стовари върху метлата.

Тя притисна длан към устните си за миг, после се наведе.

— О, толкова съжалявам!

Ръката му се отличаваше с лепкава влажност, която те кара веднага да закопнееш за сапун. Той побърза да се дръпне, махна мазните кичури от очите си и й се усмихна уплашено. Леля Ог наричаше лица като неговото „недоправени“ — беше с някак гумени очертания и твърде бледо.

— Няма нищо, госпожице!

— Добре ли сте?

Той се надигна трескаво, успя да си оплете коленете в дръжката на метлата и пак се тръшна.

— Ъ-ъ… искате ли аз да държа метлата? — услужливо предложи Агнес.

Тя измъкна дръжката от бъркотията. Мъжът стана след два несполучливи опита.

— В Операта ли работите? — осведоми се тя.

— Да, госпожице!

— Ъ-ъ… а бихте ли могъл да ме упътите къде да отида на прослушване?

Той се озърна диво.

— Вратата към сцената! Ще ви покажа!

Избълва думите, сякаш се налагаше да ги подрежда на опашка и да ги изстреля наведнъж, преди да са се разотишли.

Взе си метлата от ръцете й и тръгна косо по стъпалата към ъгъла на зданието. Имаше неподражаема походка — изглеждаше, че някой влачи тялото му напред, а краката подтичват, за да не изостанат, стъпвайки където сварят. Беше не толкова ходене, колкото незнайно докога отлагано падане.

Хаотичните му стъпки стигнаха до някаква врата отстрани. Агнес го последва вътре.

До самия праг бе разположено подобие на навес с тезгях, така че седящият вътре да наблюдава удобно входа. А създанието зад тезгяха сигурно принадлежеше към човешката раса, защото моржовете не носят палта. Странният човек с метлата се изгуби някъде в мрака по-нататък.

Агнес се огледа отчаяно.

— Да, госпожице? — подкани я мъжът-морж.

Мустаците му наистина бяха грамадни и май събираха в себе си цялата способност на тялото му за окосмяване.