Тери Пратчет - Шапка от небето

Но като стана дума, хората не бяха много сигурни и относно странстващите учители. За тях казваха, че отмъквали пилета и крадели деца (което в известен смисъл си беше вярно) и те бродеха от село на село в шарените си коли, и носеха дълги роби с кожени кръпки по ръкавите, и чудати плоски шапки, и говореха помежду си на някакво езическо наречие, което никой не можеше да разбере, примерно „Alea jacta est“ и „Quid pro quo“ . На мис Тик й беше лесно да се спотаява сред тях. Нейната островърха шапка беше от секретна разновидност, изглеждаше като черна сламена шапка с книжни цветя, докато не натиснеш тайната пружина.

През последната година майката на Тифани беше доста изненадана и малко разтревожена от внезапния порив на Тифани за образование, за което хората на село смятаха, че е добро нещо в умерени количество, но при прекаляване би могло да доведе до неспокойствие.

И после, преди един месец, дойде съобщението: „Готви се“.

Мис Тик с шапката си, с цветята, посети чифлика и съобщи на г-н и г-жа Болежкови, че една възрастна жена горе в планината чула за отличната квалификация на Тифани със сиренето, и желаела да й предложи длъжността слугиня, за четири долара месечно, с един свободен ден седмично, собствено легло и цяла седмица отпуска за Прасоколеда.

Тифани си познаваше родителите. Три долара месечно щяха да са малко, а пет долара щяха да са подозрително много, обаче квалификацията със сиренето си заслужаваше допълнителния долар. А легло само за тебе си беше чудесна екстра. Преди повечето сестри на Тифани да бяха напуснали дома, по две сестри да спят в едно легло си беше нормално. Беше си добро предложение.

Родителите й бяха впечатлени и леко изплашени от мис Тик, но тях ги бяха възпитали да вярват, че хора знаещи повече от тях и използващи дълги думи са голяма работа, така че те се съгласиха.

Тифани по случайност ги чу да го обсъждат, след като отиде да си ляга онази нощ. Много е лесно да чуеш по случайност, какво си говорят хората на долния етаж, ако опреш обърната чаша на пода и случайно долепиш ухо до нея.

Тя чу баща си да казва, че на Тифани хич не й трябвало да ходи никъде.

Тя чу майка си да казва, че всички момичета без друго се чудели, какво има по широкия свят, така че по-добре било да се свърши с това отрано. Освен това тя била много способно момиче с глава на раменете си. Така че, защо не, с повечко труд някой ден тя би могла да стане слугиня на някой много важен човек, както стана с Леля Хети, и да живее в къща с вътрешен клозет.

Баща й каза, че тя щяла да види, че лъскането на подове било еднакво навсякъде.

Майка й каза: е, добре тогава, значи в такъв случай щяло да й омръзне и тя щяла да си се прибере като минело година, а между другото, какво значи „квалификация“?

„Майсторлък“, каза си наум Тифани. В къщата имаше един стар тълковен речник, но майка й изобщо не го беше отваряла, защото видът на всичките тези букви я притесняваше. Тифани пък го беше прочела от корица до корица.

И така стана тя и ето я, един месец по-късно, как си опакова старите ботуши, носени от всичките й сестри преди нея, в парче чист парцал и ги слага в куфара втора ръка, купен й от майка й, който изглеждаше сякаш беше направен от скапан картон или от пресовани джибри смесени с ушна кал, и се налагаше да се връзва с канап.

Имаше много сбогувания. Тя поплака малко, а майка й поплака много, а пък малкото й братче Уентуърт също поплака просто в случай, че с това успее да си изкара някоя бонбонка. Бащата на Тифани не плака, но пък й даде сребърен долар и доста троснато й каза да гледа да пише до вкъщи всяка седмица, което си беше мъжкия начин да плачеш. Тя се сбогува със сирената в мандрата и с овцете в кошарата, и дори с котарака Плъхарко.

И после всички, с изключение на сирената и котарака, добре де, също така и без овцете, се наредиха на портата да махат за довиждане, докато тя и мис Тик не минаха почти половината път надолу по тебеширено бялата пътека до селото.

А после настъпи тишина, ако не се брои тропането на обущата им по каменистата повърхност и безкрайните песни на чучулигите над главите им. Беше краят на август, страшна жега, а новите обувки стягаха.

— На твое място щях да си ги сваля — обади се след някое време мис Тик.

Тифани приседна до пътеката и извади старите си ботуши от багажа. Не си даде труда да пита мис Тик, откъде ще да е знаела за стягането на новите обувки. Вещиците внимават. Старите ботуши, макар и да трябваше да се носят с по няколко чифта чорапи, бяха много по-удобни и с тях се вървеше наистина лесно. Те нали бяха ходили много преди Тифани да се беше родила, така че знаеха как се прави тая работа.